Радвам се, че именно тя ви разказа последната част. Според мен я е разбрала по-добре от мен. Не можех да го преглътна, че Зия всъщност не е никаква Зия и не сме спасили татко.
Ако някой се чувстваше по-зле от мен, то това беше Еймъс. Беше ми останала достатъчно магия да се превърна в сокол, а него — в хамстер (престани да ми натякваш, бързах!), но на няколко километра от Националния парк отново се опитахме да си върнем човешкия вид. Ние със Сейди се видяхме принудени да кацнем край една железопътна гара, където Еймъс отново стана човек и се сви на трепереща топка. Опитахме се да поговорим с него, но той едвам намираше сили да довърши изречението.
Накрая го отведохме на гарата. Оставихме го да спи на пейката, докато ние със Сейди се постоплим и видим новините.
Според Канал 5 целият Вашингтон бил отцепен. Имало съобщения за взривове и странни светлини при Паметника на Вашингтон, но камерите можели да ни покажат само големия квадрат разтопен сняг в парка.
Включиха се и експерти, които заговориха за тероризъм, накрая обаче се разбра, че нямало сериозни щети, само някакви странни светлини. Скоро средствата за масово осведомяване започнаха да изказват предположението, че се е разразила странна буря или че колкото и да е необичайно, и на юг се е появило северно сияние. След един час властите отвориха града.
Съжалих, че Баст не е с нас, защото Еймъс трудно можеше да мине за възрастен, който ни придружава, ние обаче успяхме да купим билети за себе си и за „болния“ си чичо чак до Ню Йорк.
През целия път спах, като стисках в ръка амулета на Хор.
По залез-слънце се върнахме в Бруклин.
Както и очаквахме, заварихме къщата опожарена, но нямаше къде другаде да отидем. Разбрах, че сме направили правилния избор, когато въведохме Еймъс през вратата и чухме познатото „хрр-хрр“.
— Хуфу! — извика Сейди.
Песоглавецът я притисна в обятията си и й се покатери на раменете. Започна да я пощи, за да провери дали му е донесла вкусни буболечки, които да похапне. После скочи долу и грабна една полуразтопена баскетболна топка. Засумтя ми напрегнато, като сочеше импровизиран баскетболен кош, който си беше направил от няколко обгорени греди и кош за пране. Разбрах, че така показва как ми прощава, задето не ме бива в любимата му игра, и ми предлага да ме потренира. Огледах се и видях, че се е и постарал да почисти по свой си песоглавски начин. Беше изтупал от прахта единственото оцеляло канапе, беше струпал при камината пакети „Чирио“ и дори беше сложил чинийка с вода и с прясна храна за Кифличка, която се беше свила на кравай и спеше на една малка възглавница. На най-чистото място във всекидневната, под оцеляла част от покрива, Хуфу беше струпал три купчинки възглавници и завивки — да спим на тях.
На гърлото ми заседна буца. След като видях колко старателно се е приготвил да ни посрещне, не можех да си представя по-хубав подарък за „добре дошли у дома“.
— Хуфу — казах, — ти наистина си страхотен песоглавец.
— Хрр! — отвърна той, като сочеше баскетболната топка.
— Искаш да си ми треньор ли? — попитах го. — Е, изпросих си го. Само ми дай една секунда да…
Усмивката ми се стопи, щом видях Еймъс.
Той беше отишъл при повредената статуя на Тот. Откършената ибисова глава на бога лежеше в краката му. Ръцете му се бяха счупили, а плочката и пръчицата за писане бяха натрошени и се въргаляха на пода. Еймъс се взря в безглавия бог — покровител на магьосниците — и аз се досетих какво си мисли: „Лоша поличба“.
— Не се притеснявай — започнах да го успокоявам. — Ще оправим статуята.
И да ме беше чул, Еймъс не го показа с нищо. Отиде бавно при дивана и се свлече на него, а после се хвана за главата.
Сейди ме погледна уплашена. Сетне се извърна към окадените стени, срутения покрив и овъглените остатъци от мебелите.
— Е — подхвана уж бодро. — Какво ще кажеш, дали аз да не поиграя баскетбол с Хуфу, а ти да почистиш?
Дори с магия ни отне няколко седмици да подредим къщата. По-точно, да я направим обитаема. Беше трудно, тъй като Изида и Хор ги нямаше да ни помагат, но ние пак можехме да правим магии. Просто се налагаше да влагаме много повече време и да се съсредоточаваме. Всяка вечер си лягах с чувството, че дванайсет часа съм вършил тежък физически труд, накрая обаче поправихме стените и таваните, разчистихме отломъците и къщата вече не миришеше на пушек. Успяхме да постегнем дори терасата и басейна. Изведохме Еймъс да види как пускаме във водата восъчния крокодил Филип Македонски, който веднага оживя.