— Залата на Съдилището има интуиция — обясни познат глас. — Откликва на силни спомени.
Чак тогава забелязах, че престолът вече не е празен. На него седеше баща ни, а в краката му се бе свила Амит Поглъщачката.
За малко да се завтека към татко, но нещо ме спря. Той си изглеждаше същият в много неща: дългото кафяво палто, намачкания костюм и прашните обувки, бръснатата глава и старателно подравнената брада. Очите му блестяха така, както когато той се гордееше с мен.
Но по очертанията му трептеше странна светлина. Дадох си сметка, че и той като залата съществува в два свята. Съсредоточих се много и очите ми се отвориха за по-дълбоко равнище на Дуат.
Татко пак беше там, само че беше по-висок и силен, облечен в мантия и окичен с накитите на египетски фараон. Кожата му беше с тъмен оттенък на синьото, като дълбините на океана.
Анубис отиде при него и застана отстрани, но ние със Сейди бяхме малко по-предпазливи.
— Елате де — подкани татко. — Не хапя.
Щом се приближихме, Амит Поглъщачката изръмжа, но татко я погали по главата и това я накара да млъкне.
— Те са ми деца, Амит. Дръж се прилично.
— Т-татко? — изпелтечих аз.
А сега искам да е ясно: от битката със Сет бяха минали доста дни, оттогава се занимавах само с това да строя наново къщата в Бруклин, но и за миг не бях спирал да мисля за татко. Видех ли изображение в библиотеката, се сещах за историите, които той ми е разказвал. Държах дрехите си в куфар в гардероба в спалнята, защото не си представях, че вече няма да пътуваме заедно. Толкова ми беше мъчно за татко, че понякога се обръщах да му кажа нещо, после обаче си спомнях, че него вече го няма. Въпреки това, въпреки чувствата, кипнали вътре в мен, единственото, което се сетих да кажа, бе:
— Син си.
Смехът на татко беше съвсем естествен, точно неговият, и това разсея напрежението. Звукът прокънтя в залата и дори Анубис се усмихна.
— Цветът си върви с територията — отвърна татко. — Извинявайте, че не ви доведох тук по-рано, но положението беше…
Той погледна Анубис — да му подскаже точната дума.
— Сложно — каза той.
— Да, сложно. Искам да споделя, че се гордея много и с двамата и че боговете са ви много задължени…
— Чакай малко — прекъсна го Сейди.
Тя отиде с тежка крачка точно пред престола. Амит й изръмжа, но Сейди също й се озъби, от което чудовището се обърка и замълча.
— Ти кой си? — попита настойчиво тя. — Баща ми ли? Или Озирис? Жив ли си изобщо?
Татко погледна Анубис.
— Казвах ли ти аз? Пали се повече и от Амит.
— Не се налага да ми го казваш — отвърна с угрижено лице Анубис. — Вече съм се научил да се страхувам от това остро езиче.
Сейди се възмути.
— Моля?
— Нека отговоря на въпроса ти рече татко. — Аз съм и Озирис, и същевременно Джулиъс Кейн. Аз съм и жив, и мъртъв, въпреки че понятието „рециклиран“ може би е по-близо до истината. Озирис е бог на мъртвите, но и бог на новия живот. За да го върна на престола му…
— Се наложи да умреш — казах аз. — Знаел си накъде вървят нещата. Съвсем преднамерено си позволил Озирис да се всели в теб, понеже си знаел, че ще умреш.
Треперех от гняв. Не си давах сметка, че го преживявам толкова тежко, но не можех да повярвам, че баща ми го е направил.
— Това ли имаше предвид, когато каза, че „ще оправиш нещата“?
Лицето на татко не трепна. Той пак ме гледаше с гордост и неприкрито задоволство, сякаш, каквото и да направех, това го радваше — дори и да изкрещях. Направо се вбесих.
— Липсваше ми, Картър — рече той. — Не мога да ти опиша колко. Но направихте правилния избор. Всички ние. Ако ме бяхте спасили в света горе, щяхме да загубим всичко. Благодарение на теб за пръв път от едно хилядолетие имаме шанс за прераждане, шанс да спрем хаоса.
— Сигурно е имало и друг начин — възразих аз. — Можеше да се сражаваш като обикновен простосмъртен, без… без…
— Картър, докато беше жив Озирис, той беше велик цар. Но след като умря…
— Стана хиляда пъти по-силен — продължих аз вместо него, защото си бях спомнил какво им е разказвал татко.
Той кимна.
— Дуат е основата на истинския свят. Ако тук има хаос, той се пренася и на горната земя. Да помогна на Озирис да се върне на престола, беше първата стъпка, хиляда пъти по-важна от всичко, което съм правил в света горе — освен че ти бях баща. И още съм ти баща.
В очите ми запариха сълзи. Предполагам, съм разбрал какво ми е казал татко, но то не ми харесваше. Сейди изглеждаше по-ядосана и от мен, тя обаче гледаше Анубис.