— Изглеждаш както онзи път, когато Зия ти каза…
— Да, можем ли да го пропуснем? — побързах да го прекъсна.
Има си сериозни недостатъци да допускаш един бог до мислите си.
— Вървете си с мир, Картър и Сейди — продължи Хор. — На сутринта ще намерите нашия подарък.
— Какъв подарък? — попитах нервно, защото, ако получех още един вълшебен амулет, щях да плувна в студена пот.
— Ще видите — обеща Изида. — Ще бдим над вас и ще чакаме.
— Точно това ме плаши — намеси се Сейди.
Изида махна с ръка и най-неочаквано ние се пренесохме на терасата на голямата къща в Бруклин, сякаш нищо не е било.
Сейди се извърна натъжена към мен.
— Вдъхновяващо.
Аз вдигнах ръка. Амулетът djed в ленената кърпа светеше и беше топъл.
— Имаш ли представа какво прави това тук?
Тя примига.
— Хм? О, все ми е едно. Как изглеждаше според теб Анубис?
— Как ли… като момче. Е, и?
— Като красиво момче или като мърляво момче с глава на псе?
— Вероятно… не, не беше с глава на псе.
— Така си и знаех! — Сейди ме посочи, сякаш беше спечелила в спор. — Красиво момче. Така си и знаех!
Тя се усмихна смешно, завъртя се и изтича в къщата.
Както сигурно вече съм ви споменал, сестра ми си е особнячка.
На другия ден получихме подаръка на боговете.
Събудихме се и видяхме, че къщата е поправена напълно, до най-малките подробности. Беше свършено всичко — неща, за които щеше да ни трябва още един месец работа.
Първото, което намерих, бяха новите дрехи в гардероба и след миг колебание ги облякох. Слязох долу и видях, че Хуфу и Сейди подскачат около ремонтираната Голяма зала. Хуфу беше с нова тениска на „Лейкърс“ и със съвсем нова баскетболна топка. Вълшебните метли и парцали се бяха втурнали да чистят, както обикновено. Сейди ме погледна и се усмихна — после обаче върху лицето й се изписа стъписване.
— Картър, с какво… с какво си облечен?
Слязох по стълбите — бях още по-смутен. Днес сутринта гардеробът ми беше предложил няколко възможности, а не само широки ленени дрехи. Там бяха старите ми дрехи — току-що почистени: риза с копченца на яката, колосан светъл панталон, мокасини. Но имаше и трета възможност и аз предпочетох нея: маратонки „Рийбок“, дънки, тениска и суичър.
— Хм, всичко е памучно — обясних аз. — Точно като за магии. Татко сигурно би казал, че приличам на гангстер…
Бях сигурен, че Сейди ще ми се присмива, затова бързах да я изпреваря. Тя огледа най-внимателно всички дрехи по мен.
После се засмя много радостно.
— Блестящо, Картър. Почти приличаш на нормален тийнейджър! А татко би си помислил… — Тя ми сложи качулката на суичъра. — Татко би си помислил, че изглеждаш като безупречен магьосник, защото си именно това. А сега ела. Закуската ни чака във вътрешния двор.
Вече нагъвахме, когато при нас излезе и Еймъс — неговите дрехи бяха още по-изненадващи и от моите. Той беше облечен в чисто нов костюм с шоколадов цвят, палто и бомбе в тон с него. Обувките му бяха лъснати, кръглите очила — почистени, а косата му току-що беше сплетена на плитки със зърна кехлибар в тях. Двамата със Сейди го зяпнахме.
— Какво? — попита той.
— А, нищо — отговорихме ние в хор.
Сейди ме погледна и изрече само с уста: „Майко мила!“, после се зае отново с кренвиршите и яйцата. Аз се нахвърлих на палачинките. Филип се плацикаше щастлив в плувния басейн.
Еймъс седна при нас на масата. Щракна с пръсти и чашата му се напълни с кафе — като с магия. Аз вдигнах вежди. Еймъс не беше правил магии още от Демонските дни.
— Мисля да поизляза малко — оповести той. — Ще отскоча до Първи ном.
Ние със Сейди се спогледахме.
— Сигурен ли си, че е хубаво да го правиш? — попитах.
Еймъс отпи от кафето. Погледна отвъд река Ист, сякаш можеше да види чак във Вашингтон, окръг Колумбия.
— Там са най-добрите вълшебници целители. Няма да отпратят човек, отишъл да търси помощ… дори мен. Мисля… мисля, че не е зле да опитам.
Гласът му беше пресеклив, сякаш щеше да заглъхне всеки момент. Но въпреки това Еймъс не беше говорил толкова много от седмици.
— Страхотно — рече Сейди. — Ние ще пазим къщата, нали, Картър?
— Да — потвърдих. — Иска ли питане!
— Може да отсъствам и по-дълго — уточни Еймъс. — Чувствайте се като у дома си. — Той се поколеба, сякаш избираше внимателно следващите думи. — И според мен не е зле да започнете да набирате хора. По света има много деца, потомци на фараони. Повечето не знаят кои са. Онова, което вие двамата казахте във Вашингтон — за преоткриването на пътя на боговете — може да е единственият ни шанс.