Сейди се изправи и целуна Еймъс по челото.
— Остави на нас, чичо. Имам план.
— Каква ужасна новина — възкликнах аз.
Еймъс успя да се усмихне. Стисна ръката на Сейди, после стана и преди да влезе вътре, ми разроши косата.
Аз отхапах още веднъж от палачинката и се учудих, че сутринта уж е прекрасна, а се чувствам тъжен, сякаш не ми достигаше нещо. Изведнъж толкова много неща се бяха оправили, че вероятно ме болеше още повече от онова, което не достигаше.
Сейди гребна от бърканите яйца.
— Сигурно е себично да искаме повече.
Погледнах я и си дадох сметка, че мислим за едно и също. Когато боговете бяха казали, че имаме подарък… Е, човек може да се надява на едно-друго, но както каза и Сейди, не бива да става алчен.
— Ще бъде трудно да пътуваме, ако трябва да ходим да набираме хора — подхванах предпазливо. — Двама непълнолетни без придружител.
Сейди кимна.
— Еймъс вече не е с нас. Няма кой да поеме отговорността. Мисля, че Хуфу не влиза в сметките.
И точно тогава боговете разкриха докрай подаръка си.
Някой каза от вратата:
— Май имате незаета длъжност.
Обърнах се и усетих как от плещите ми се смъкват хиляда тона бреме. На вратата се беше подпряла тъмнокоса жена в гащеризон като от леопардова кожа, със златисти очи и два много големи ножа в ръцете.
— Баст! — извика Сейди.
Богинята на котките се усмихна закачливо, сякаш беше намислила какви ли не лудории.
— Май някой повика придружител?
След няколко дена Сейди проведе дълъг телефонен разговор с баба и дядо Фауст в Лондон. Те не поискаха да говорят и с мен и аз не подслушвах. Когато се върна от Голямата зала, Сейди гледаше малко отнесено. Опасявах се — много се опасявах, — че й е мъчно за Лондон.
— Е? — попитах от немай-къде.
— Казах им, че сме добре — отвърна тя. — Те ми съобщиха, че вече не ги притеснявали от полицията заради взрива в Британския музей. Както личи, Розетският камък е бил върнат непокътнат.
— Като с магия — подметнах аз.
Сейди се подсмихна.
— В полицията са решили, че вероятно е избухнал газ и е станала злополука. Вече не подозират татко, нас също. Баба и дядо казаха, че можело да се върна в Лондон. След няколко седмици започва пролетният срок. Съученичките ми Лиз и Ема питали за мен.
Чуваше се само как огънят пука в камината. Изведнъж Голямата зала ми се стори по-голяма и празна.
Накрая казах:
— Ти какво им отговори?
Сейди вдигна вежда.
— Господи, понякога си много тъп. Ти какво мислиш, че съм им отговорила?
— О! — Устата ми беше като шкурка. — Сигурно ще се зарадваш да видиш приятелките си, да се върнеш в стаята си и да…
Сейди ме удари по ръката.
— Картър! Отговорих им, че не мога да се прибера у дома, защото вече съм си у дома. Тук ми е мястото. Благодарение на Дуат мога да видя приятелките, когато си поискам. Пък и ти си загубен без мен.
Сигурно съм се усмихнал като голям глупак, защото Сейди ми каза да престана да се хиля, но си пролича, че й е приятно. Вероятно е знаела, че за разлика от друг път е права. Без нея бях загубен. /_Да, Сейди, и аз не мога да повярвам, че току-що съм го казал./_
Точно когато нещата започнаха да влизат в обичайните си безопасни релси, ние със Сейди се заехме с новата задача. Трябваше да отидем в едно училище, което Сейди веднъж бе видяла насън. Няма да ви кажа кое, но беше далеч и Баст ни откара. По пътя направихме този запис. Много пъти силите на хаоса се опитваха да ни спрат. Много пъти чухме слухове, че враговете ни са взели на мушка други потомци на фараони и се домогват да осуетят плановете ни.
Бяхме в училището в деня преди началото на пролетния срок. Коридорите бяха пусти и не се затруднихме да се промъкнем вътре. Двамата със Сейди избрахме наслуки едно от шкафчетата и тя ми каза да набера комбинацията. Направих магия и разбърках числата: 13, 32, 33. Така де, защо да си играя с истинска формула?
Сейди каза едно заклинание и шкафчето засия. После тя прибра вътре пакета и затвори вратата.
— Сигурна ли си? — попитах я.