Хуфу седеше на канапето долу, в Голямата зала, и стискаше между краката си баскетболна топка, а в ръцете си — парче странно на вид месо. Беше покрито с розови пера. Телевизорът беше включен на спортен канал и песоглавецът гледаше най-интересното от баскетболните срещи от предната вечер.
— Ей — рекох, въпреки че ми беше малко необичайно да разговарям с него. — „Лейкърс“ биха ли?
Хуфу ме погледна и потупа с ръка по топката, сякаш ме викаше да поиграем.
— Хрр, хрр.
От брадичката му висеше розово перо и от тази гледка ми се повдигна.
— Хм, да — казах. — По-късно ще поиграем, искаш ли?
Виждах, че Сейди и Еймъс закусват на терасата, при басейна. Там, навън, би трябвало да е страшен студ, но огънят в огнището бумтеше и явно на Сейди и Еймъс не им беше студено. Запътих се към тях, сетне, при статуята на Тот, се поколебах. На дневна светлина богът с птичата глава не изглеждаше толкова страшен. Въпреки това бях готов да се закълна, че мънистените му очи са се вперили с очакване в мен.
Какво беше казал нощес огненият мъж? Нещо от рода на това, че ще ни залови, преди да сме разбрали колко сме силни. Звучеше смехотворно, но точно сега усетих прилив на сили — както снощи, когато само с вдигане на ръката отворих входната врата. Имах чувството, че стига да поискам, мога да вдигна всичко, дори тази десетметрова статуя. Пристъпих напред — бях като в транс.
Кифличка измяука припряно и се отърка в крака ми. Чувството се разсея.
— Права си — казах на котката. — Тъпо е.
Пък и вече надушвах закуската: пържени филийки, бекон, топъл шоколад — как да виня Кифличка, че бърза толкова. Излязох след нея на терасата.
— А, Картър! — каза Еймъс. — Честита Коледа, момчето ми. Идвай при нас.
— Крайно време беше — промърмори Сейди. — Аз съм станала преди цяла вечност.
Но за миг задържа погледа ми, сякаш мислеше за същото, както и аз: Коледа. Откакто мама почина, не я бяхме посрещали заедно. Запитах се дали Сейди помни как сме правели от прежда и пръчки от сладолед коледни украшения.
Еймъс си наля кафе. Беше облечен по същия начин, както предния ден, и трябваше да му призная, че има стил. Шитият му по поръчка костюм беше от фин син вълнен плат, на главата си беше с бомбе в същия цвят, а косата му беше току-що сплетена и в нея проблясваше тъмносин лапис лазули, един от камъните, от които египтяните често са правели накити. Дори очилата му бяха в тон. Кръглите стъкла бяха синкави. На стойката при вградената в пода камина беше оставен саксофон и аз си представих лесно как Еймъс свири серенада на Ист Ривър.
Колкото до Сейди, тя беше облечена в бял ленен панталон и риза — като мен, но кой знае как, се беше изхитрила на краката да е с кубинките. Сигурно беше спала с тях. Изглеждаше доста смешно с косата на червени кичури и тези дрехи, но тъй като аз не бях облечен по-добре, едва ли можех да й се присмивам.
— Хм… Еймъс! — подхванах. — Имаш ли си птички домашни любимци? Хуфу похапва нещо с розови пера.
— Ммм. — Той отпи от кафето. — Извинявай, ако си се притеснил. Хуфу е много претенциозен. Яде само неща, които завършват на „о“. „Дорито“, фламинго…
Примигах.
— Ама наистина ли…
— Картър — спря ме Сейди. Изглеждаше кисела, сякаш вече е водила този разговор. — Стига си задавал въпроси.
— Добре — отвърнах. — Няма повече.
— Заповядай, Картър, вземи си от храната — посочи Еймъс шведската маса, отрупана с какво ли не. — После можем да започнем с обясненията.
Не видях на шведската маса фламинго, но какво толкова! Затова пък по нея имаше едва ли не всичко. Грабнах от палачинките с масло и сироп, малко бекон и чаша портокалов сок.
Точно тогава забелязах с крайчеца на окото движение. Погледнах към плувния басейн. Точно под повърхността на водата се плъзгаше нещо дълго и белезникаво.
За малко да изпусна чинията.
— Това там да не е…
— Крокодил — потвърди Еймъс. — За късмет. Албинос е, но много те моля, не го споменавай. Чувствителен е на тази тема.
— Казва се Филип Македонски — съобщи ми Сейди.
Недоумявах как изобщо е в състояние да говори толкова спокойно, но реших, че щом нея не я е страх, значи и аз мога да не се плаша.
— Дълго име — отбелязах.
— И крокодилът е дълъг — заяви Сейди. — О, и обича бекон.
За да ми докаже, тя метна през рамо парче бекон. Филип се стрелна от водата и го лапна. Кожата му беше чисто бяла, а очите — розови. Пастта му беше толкова голяма, че можеше да погълне цяло прасе.