— Всичко ли си му казала?
— Картър, той ще ни помогне.
Не бях съвсем готов да се доверя на този човек, нищо че ни беше чичо, но отсъдих, че нямам голям избор.
— Добре тогава — рекох. — Огненият мъж каза нещо от рода на „Пуснал си на свобода и петимата“ Какво е имал предвид?
Еймъс отпи от кафето. Беше изпаднал като в унес и с това ми заприлича на татко.
— Не искам да ви плаша.
— Късно е.
— Боговете на Египет са много опасни. От близо две хилядолетия ние, магьосниците, сме посветили много от времето си да ги озаптяваме и гоним, ако се появят някъде. Всъщност най-важният ни закон, издаден още по римско време от Главния лектор Искандар, забранява да пускаме на свобода боговете и да използваме силата им. Баща ви и друг път вече е нарушавал този закон.
Сейди пребледня.
— Това има ли нещо общо със смъртта на мама? И с Иглата на Клеопатра в Лондон?
— Има всичко общо, Сейди. Майка ти и баща ти… хм, смятаха, че правят нещо добро. Изложиха се на ужасна опасност и това струваше на майка ви живота. Баща ви пое върху себе си вината. Беше пратен в изгнание — сигурно може да се каже и така. Прокуден. Беше принуден да се мести постоянно, защото Домът го следеше какво върши. Опасяваха се, да не би да продължи… изследванията си. Каквото той всъщност и правеше.
Спомних си за случаите, когато татко е поглеждал през рамо, докато е преписвал древни надписи, или ме е будел посред нощ и е настоявал да се преместим в друг хотел, как ме е предупреждавал да не надничам в работната му чанта и да не прерисувам някои изображения по стените на древните храмове — сякаш от това е зависел животът ни.
— Затова ли ти не се появи нито веднъж? — попита Сейди Еймъс. — Защото татко е бил прокуден?
— Домът ми забрани да се виждам с него. Обичах Джулиъс. Болеше ме, че не мога да се срещна с родния си брат и с вас, деца. Но нямах право да ви виждам — до снощи, когато просто нямах друг избор и трябваше да се опитам да ви помогна. Джулиъс е обсебен от години от мисълта да открие Озирис. След онова, което се случи с майка ви, беше смазан от скръб. Когато научих, че отново се кани да престъпи закона и да се опита да оправи нещата, се видях принуден да го спра. Нарушеше ли отново закона, това бе равнозначно на смъртна присъда. За съжаление не успях. Не си дадох сметка колко е упорит.
Погледнах надолу към чинията си. Храната ми изстиваше. Кифличка скочи на масата и се отърка в ръката ми. Не я спрях и тя започна да ми яде бекона.
— Снощи в музея… — подхванах пак. — Момичето с ножа, мъжът с раздвоената брата… и те ли бяха магьосници? От Дома на живота?
— Да — потвърди Еймъс. — Държаха под око баща ви. Пак сте извадили късмет, че са ви пуснали.
— Момичето искаше да ни убие — спомних си аз. — Но онзи с брадата възрази: не още.
— Те не убиват, освен ако не е крайно наложително — обясни Еймъс. — Първо ще изчакат да се уверят, че представлявате заплаха.
— Защо пък ще представляваме заплаха? — учуди се Сейди. — Ние сме деца! Не на нас ни е хрумнало да призоваваме богове.
Еймъс избута встрани чинията.
— Има си причина да сте расли разделени.
— Да, защото семейство Фауст заведе дело срещу татко — отсъдих делово. — И татко го загуби.
— Причината далеч не се свежда до това — възрази Еймъс. — От Дома настояха да бъдете разделени. Баща ви искаше и двамата да останете при него, макар и да знаеше колко е опасно.
Сейди изглеждаше така, сякаш са я фраснали между очите.
— Наистина ли?
— Разбира се. Но от Дома се намесиха и се постараха баба ви и дядо ви да получат родителските права над теб, Сейди. Ако двамата с Картър бяхте расли заедно, сигурно щяхте да станете много могъщи. От вчера вероятно сте усетили промените.
Спомних си прилива на сили, който бях почувствал, и как Сейди изведнъж е започнала да чете древноегипетски. После се сетих за нещо отпреди време.
— Шестият ти рожден ден — казах на сестра си.
— Тортата — допълни тя моментално — споменът се бе предал между нас като електрическа искра.
На празника по случай шестия й рожден ден, последния, който бяхме празнували като семейство, двамата с нея се бяхме изпокарали страхотно. Вече не помня за какво. Май защото исках да духна вместо нея свещичките. Започнахме да си крещим. Сейди ме сграбчи за тениската. Аз я бутнах. Помня как татко се спусна към нас и се опита да ни разтърве, но преди да го е направил, тортата на Сейди се взриви. Глазурата се разлетя по стените, по майка и татко, по лицата на шестгодишните приятелчета на сестра ми. Татко и мама ни разделиха. Пратиха ме в моята стая. После казаха, че сигурно сме бутнали случайно тортата, докато сме се карали, аз обаче знаех, че не сме я и докосвали. Тя се беше разлетяла заради нещо много по-странно — сякаш се бе пръснала от гнева ни. Помня как Сейди се беше разплакала, а върху челото й се беше лепнало малко от тортата, помня и как една от свещичките се беше закачила на тавана с фитила надолу, който още гореше, и очилата на един от големите гости — приятел на нашите, бяха целите в бяла глазура.