— Не! — извиках аз.
Но ръбът на терасата се откърти и Филип се устреми заедно с чудовищата право към река Ист.
Затрепери цялото ми тяло.
— Той се жертва. Уби чудовищата.
— Сейди… — пророни с тих гласец Картър. — Ами ако не ги е убил? И те се върнат?
— Не говори така!
— Аз… аз, Сейди, ги познах. Онези твари. Идвай!
— Къде? — попитах настойчиво, но той се върна тичешком в библиотеката.
Отиде при shabti, който вече ни бе помогнал.
— Донеси ми… хм, как ли се казваше?
— Кое? — попитах аз.
— Едно нещо, което татко ми показа. Голяма каменна плоча, нещо от този род. С рисунка на първия фараон, обединил в общо царство Горен и Долен Египет. Името му беше… — Очите му блеснаха. — Нармер! Донеси си ми Плочата на Нармер!
Не се случи нищо.
— Не — отсъди Картър. — Не е плоча… Едно от онези неща… на които държат бои. Палитра. Донеси ми Палитрата на Нармер.
Shabti с празните ръце не се помръдна, затова пък се съживи статуята с кривия жезъл в дъното. Скочи от пиедестала и се скри в облак прах. След стотна от секундата се появи отново при масата. В краката му бе оставен клиновиден плосък сив камък във вид на щит, дълъг приблизително колкото ръката ми от лакътя надолу.
— Не! — възрази Картър. — Исках рисунката на камъка! О, страхотно, това според мен е оригиналът. Shabti явно го е откраднал от Каирския музей. Трябва да го върнем…
— Чакай малко — спрях го аз. — Не е зле да го разгледаме.
Върху повърхността на камъка беше изсечено изображението на човек, който удря по лицето друг мъж с нещо, наподобяващо лъжица.
— Нармер е онзи с лъжицата, нали? — предположих. — Защо е ядосан, защото другият му е откраднал овесените ядки за закуска ли?
Картър поклати глава.
— Надделява над враговете си и обединява Египет. Виждаш ли му шапката? Това е короната на Долен Египет, преди двете държави да се обединят.
— Прилича на кегла за боулинг.
— Невъзможна си — изсумтя брат ми.
— Мъжът прилича на татко, нали?
— Бъди сериозна, Сейди!
— Аз съм сериозна. Виж му профила.
Картър реши да не ми обръща внимание. Огледа камъка така, сякаш го беше страх да го докосне.
— Трябва да го видя откъм другата страна, но не искам да го обръщам. Можем да го повредим…
Грабнах камъка и го обърнах с рязко движение.
— Сейди! Можеше да го счупиш!
— Нали заклинанията за поправка са за това!
Разгледахме камъка откъм обратната страна и трябваше да призная, че бях възхитена от паметта на Картър. В средата на палитрата на задни крака се бяха изправили две чудовища — коткозмейове, вратовете им бяха преплетени. От двете им страни имаше египтяни, които се опитваха да ги уловят с въжета.
— Наричат се змейопарди — обясни Картър. — Нещо средно между змейове и леопарди.
— Страхотно — отвърнах. — Но какво точно представляват тези змейопарди?
— Никой не знае точно. Татко ги смяташе за твари на хаоса, които не предвещават нищо добро и които съществуват, откакто свят светува. Този камък е един от най-древните артефакти в Египет. Картинките по него са издълбани преди пет хилядолетия.
— И защо петхилядолетни чудовища ни нападат къщата?
— Нощес във Финикс огненият мъж заповяда на слугите си да ни заловят. Каза първо да пратели дълговратите.
Устата ми беше с вкус на метал и съжалих, че съм издъвкала и последната си дъвка.
— Е… пак добре че са на дъното на река Ист.
Точно тогава Хуфу нахълта в библиотеката, като пищеше и се удряше по главата.
— Май не трябваше да го казвам — промърморих аз.
Картър заръча на shabti да върне на място Палитрата на Нармер, после изчезнаха и статуята, и камъкът. След това отидохме заедно с песоглавеца горе.
Змейопардите се бяха върнали с козина, мокра и слузеста от реката, и не бяха щастливи. Тръгнаха да обикалят покрай отчупения ръб на терасата, да душат с проточени змийски шии вратите и да търсят откъде да влязат. Изплюха отрова, която се застича на мехурчета по стъклото. Раздвоените им езици ту се показваха, ту се скриваха отново.
— Хрр, хррр — изхриптя Хуфу, после грабна Кифличка, която се беше разположила на канапето, и ми я подаде.