— Наистина се съмнявам, че котката ще помогне — казах му аз.
— Хррр — настоя песоглавецът.
И Кифличка, и „котка“ не завършваха на „о“, затова реших, че Хуфу едва ли ми предлага закуска, но не проумявах какво точно иска. Взех котката колкото да му затворя устата.
— Мяу? — погледна ме тя.
— Всичко ще бъде наред — обещах й, като се постарах да не ми проличи по гласа, че съм уплашена до смърт. — Къщата е защитена с магия.
— Сейди — обади се Картър. — Намерили са нещо.
Змейопардите се бяха събрали при лявата врата и душеха стръвно ръкохватката.
— Не е ли заключено? — попитах аз.
И двете чудовища долепиха до стъклото грозни муцуни. Вратата се разтресе. По рамката светнаха сини йероглифи, но те не бяха много силни.
— Тази работа не ми харесва — промърмори Картър.
Замолих се чудовищата да се откажат. Или Филип Македонски да се покатери отново на терасата (крокодилите катерят ли се?) и да поднови сражението.
Но чудовищата удариха още веднъж с глави стъклото. Този път то се счупи и по него като паяжина плъзнаха пукнатини. Сините йероглифи примигнаха и угаснаха.
— ХРР — изписка Хуфу.
Махна напосоки с лапа към котката.
— Дали да не опитам заклинанието ha-di? — рекох аз.
Картър поклати глава.
— За малко да припаднеш, след като разби онези врати. Само това оставаше да изгубиш съзнание, че и по-лошо.
Той ме изненада още веднъж. Дръпна един причудлив меч от колекцията, която Еймъс беше накачил по стените. Острието беше извито на странен полумесец и изглеждаше ужасно неудобно.
— Ти се шегуваш — подметнах.
— Освен… освен ако не предлагаш нещо по-добро — изпелтечи той с лице, плувнало в пот. — Ние с теб и с песоглавеца срещу онези твари там.
Сигурна съм, Картър се опитваше да е храбър по своя си крайно нехрабър начин, но се тресеше повече и от мен. Притесних се, че ако някой изпадне в безсъзнание, това ще бъде брат ми, и не ми се искаше да се случва, докато той държи остри предмети.
Точно тогава змейопардите нападнаха за трети път и вратата се натроши. Отстъпихме към долния край на статуята на Тот, а тварите влязоха в Голямата зала. Хуфу метна топката, която отскочи безобидно от главата на първото чудовище. После се хвърли срещу змейопарда.
— Недей, Хуфу — кресна Картър.
Но песоглавецът заби зъби във врата на чудовището. Змейопардът размаха като бич крайници и се опита да го ухапе. Песоглавецът отскочи, но чудовището беше бързо. Използва главата си за бухалка и фрасна Хуфу във въздуха, с което го запрати право през натрошената врата и счупената тераса към пропастта.
Идеше ми да ревна, но нямаше за кога. Змейопардите се насочиха към нас. Не можехме да им избягаме. Картър вдигна меча. Аз насочих ръка към първото чудовище и се опитах да изрека заклинанието ha-da, но гласът ми ме подведе.
— Мяу — измяука по-настойчиво Кифличка.
Защо тая котка още се гушеше в ръцете ми, а не бягаше ужасена?
Точно тогава се сетих какво е казал Еймъс: „Кифличка ще ви пази“. Дали Хуфу се бе опитвал да ми напомни това? Изглеждаше невъзможно, ала аз изпелтечих:
— К-кифличка, заповядвам ти да ни пазиш.
Метнах я на пода. Сребърният медальон на нашийника й като че ли проблесна за миг. После котката изви лениво гръб, седна и започна да си лиже предната лапка. Така де, да не би да съм очаквала подвизи?
Двете червенооки чудовища оголиха зъби. Вдигнаха глави и се приготвиха за нападение — из стаята като взрив се пронесе сух въздух. Струята беше толкова мощна, че ни повали с Картър на пода. Змейопардите се препънаха и отстъпиха назад.
Изправих се със залитане и видях, че в средата на взрива е бил не друг, а Кифличка. Котката ми вече я нямаше там. На нейно място се беше появила жена — дребна и изящна като гимнастичка. Гарвановочерната й коса беше завързана на конска опашка. Жената беше облечена в леопардов гащеризон и носеше около врата си медальона на котката.
Обърна се и ми се усмихна, а очите й бяха точно като на Кифличка: жълти с черни котешки зеници.
— Крайно време беше — укори ме тя.
Змейопардите преодоляха стъписването и се спуснаха към жената котка. Удариха си главите със светкавична скорост. Щяха да я разкъсат на парчета, но жената котка отскочи нагоре, направи три кълба и се приземи над тях, върху полицата над камината.