Разкърши китки и от ръкавите към ръцете й се стрелнаха два огромни ножа.
— Ааах, какво удоволствие!
Чудовищата я нападнаха. Тя се метна между тях, като подскачаше, отбраняваше се с невероятна грациозност и ги оставяше да замахват безполезно към нея, докато им връзва вратовете един за друг. След като се отдръпна, змейопардите вече не можеха да се отскубнат, така се бяха преплели. Колкото повече се дърпаха, толкова по-здраво се затягаха възлите. Чудовищата сновяха напред-назад, като преобръщаха мебелите и ревяха от отчаяние.
— Клетите те — измърка жената котка. — Я да им помогна.
Ножовете й блеснаха и главите на двете чудовища се търкулнаха с трясък на пода в краката й. Туловищата им се свлякоха и се разпаднаха на огромни купчини пясък.
— Нямам си вече играчки — отбеляза натъжена жената. — От пясъка са дошли и пак на пясък са станали.
Тя се извърна към нас и ножовете отново се скриха под ръкавите й.
— Не е зле да тръгваме, Картър и Сейди. Страшното предстои тепърва.
Картър се задави.
— Страшното ли? Кой… как… какво…
— Всичко с времето си. — Жената вдигна ръце над главата си и ги почеса много доволно. — Толкова е приятно да съм отново с човешки вид. А сега, Сейди, ще ни отвориш ли, ако обичаш, врата през Дуат?
Аз примигах.
— Хм… не… В смисъл не знам как.
Явно разочарована, жената присви очи.
— Жалко. В такъв случай ни трябва повече сила. Обелиск.
— Но той е в Лондон — възразих. — Не можем…
— Има един по-наблизо, в Сентръл Парк. Опитвам се да избягвам Манхатън, но сега не търпи отлагане. Само ще отскочим до там и ще отворим един портал.
— Портал за къде? — попитах. — Коя си ти и защо си моята котка?
Жената се усмихна.
— Засега ни трябва портал, който да ни изведе от опасността. Колкото до името ми, то не е Кифличка, ако това изобщо е име. То е…
— Баст — прекъсна я Картър. — Медальонът… той е символ на богинята на котките Баст. Мислех, че е само украшение, а то всъщност не е, нали?
— Браво на теб, Картър — отвърна Баст. — А сега да тръгваме, докато още можем да се измъкнем живи оттук.
9. Бягство от четирима в поли
Ами да. Котката ни се оказа богиня.
Какво друго ново ли?
Тя не ни остави много време за говорене. Прати ме да взема от библиотеката вълшебната чанта на татко, а когато се върнах, спореше със Сейди за Хуфу и Филип.
— Трябва да ги потърсим — настоя Сейди.
— Ще се оправят — отвърна Баст. — Това обаче няма да важи и за нас, ако не тръгнем незабавно.
Вдигнах ръка.
— Хм, извинявай, госпожице Богиньо! Еймъс ни каза, че в къщата е…
— Безопасно ли? — изсумтя Баст. — Защитата й, Картър, е махната лесно. Някой я е обезвредил.
— В смисъл? Кой…
— Може да го направи само магьосник от Дома на живота.
— Друг магьосник ли? — попитах. — Защо друг магьосник ще идва да маха защитата в къщата на Еймъс?
— Ох, Картър — въздъхна Баст. — Още си малък и наивен. Магьосниците са непочтени твари. Има милион причини някой от тях да реши да забие нож в гърба на друг, но ние нямаме време да ги обсъждаме. Хайде, идвайте!
Тя ни сграбчи за ръцете и ни отведе при входната врата. Беше пъхнала ножовете в ножниците, но ноктите й бяха остри и се бяха впили в кожата ми. Още щом излязохме навън, очите ми засмъдяха от студения вятър. Слязохме по дългото метално стълбище в промишлената зона около завода.
Работната чанта на татко ми тежеше на рамото. Усещах през тънките ленени дрехи колко студен е извитият меч, който бях сложил на гърба си. Бях се изпотил от нападението на змейопардите и сега наквасените ми с пот дрехи сякаш се вледеняваха.
Огледах се — да не би да има още чудовища, но зоната изглеждаше изоставена. На ръждиви купчини бяха струпани строителни машини: булдозер, автокран с топуз, две-три бетонобъркачки. Камарите ламарина и планините щайги образуваха истински неколкостотинметров лабиринт от препятствия между къщата и улицата.
Бяхме стигнали някъде до средата на двора, когато на пътя ни се изпречи стар сив котарак. Едното му ухо беше откъснато. Лявото му око беше подуто и затворено. Ако се съди от белезите, той беше прекарал в битки почти целия си живот.
Баст приклекна и се взря в котарака. Той също я загледа спокойно.