— Ще спечелим малко време — изръмжа гърлено Баст — звук, толкова нисък и мощен, че чак ми затракаха зъбите.
Тя завъртя рязко волана и зави право към „Ист Хюстън“.
Погледнах назад. Точно когато носачите свърнаха по улицата, около тях изникнаха пълчища котки. Някои скочиха от прозорците. Други дотичаха от тротоарите и пресечките. Трети пък се измъкнаха от канализацията. Всички се струпаха на вълна от козина и нокти около носачите — започнаха да се катерят по медните им крака, да им драскат гърбовете, да се вкопчват в лицата им и да се мятат по сандъка носилка — да е по-тежък. Носачите се препънаха и изпуснаха сандъка. Замахнаха слепешката, за да отпъдят котките. Две коли завиха, за да не прегазят животинките, и се блъснаха, след което препречиха цялата улица, а носачите бяха повалени от безбройните разгневени котки. Завихме по „Франклин Делано Рузвелт“ и гледката се скри от поглед.
— Прелест — признах си.
— Това няма да ги забави много — отвърна Баст. — А сега — Сентръл Парк!
Баст остави лексуса пред музея за изящни изкуства „Метрополитън“.
— Оттук ще притичаме — обясни. — Точно зад музея е.
Когато каза „тичаме“, имаше предвид именно това. Наложи се ние със Сейди да бягаме колкото ни държат крака, за да не изоставаме, а Баст дори не се изпоти. Не се спираше пред такива дреболии като щандове със закуски и спрени коли. Прескачаше с лекота всичко под три метра височина и ни оставяше да се оправяме както знаем с препятствията.
Влязохме в парка по Източната алея. Веднага щом се обърнахме на север, пред нас изникна обелискът. Беше висок малко над двайсет метра и изглеждаше като точно копие на Иглата в Лондон. Падаше се леко встрани, на тревист хълм, затова беше откъснат от града — нещо, което се постига трудно в центъра на Ню Йорк. Нямаше никой, ако не броим двама-трима души, излезли да потичат за здраве по-нататък по алеята. Чувах уличното движение зад нас, по Пето авеню, но дори то изглеждаше далечно.
Спряхме при основата на обелиска. Баст подуши въздуха — сякаш за да провери дали ни застрашава нещо. След като застанах на едно място, усетих, че ми е много студено. Слънцето беше точно над нас, но вятърът ме пронизваше през чуждите ленени дрехи.
— Жалко, че не взех нещо по-дебело — промърморих. — Вълнено яке например.
— Не можеш да обличаш друго — възрази Баст, докато оглеждаше хоризонта. — Облечен си за магия.
Сейди потрепери.
— Задължително ли е да премръзнем, за да сме магьосници?
— Магьосниците избягват животинските продукти — отвърна разсеяно Баст. — Кожа, вълна. Аурата на животните, която се е запазила в тях, може да попречи на заклинанията.
— Обувките не ми пречат — отбеляза Сейди.
— Кожа — възрази отвратена Баст. — Явно имаш по-висок праг на търпимост и в малки количества кожата не пречи на заклинанията ти. Не знам. Но ленените или памучните дрехи винаги са за предпочитане — растителен материал. При всички положения, Сейди, мисля, че засега всичко е наред. Съвсем след малко, в единайсет и половина, времето ще бъде благоприятно, но за кратко. Започвай.
Сейди примига.
— Аз ли? Защо точно аз? Нали ти си богинята!
— Не съм добра с порталите — призна си Баст. — Котките са защитници. Само се владей. Ако изпаднеш в паника или се уплашиш, магията няма да се получи. Трябва да се измъкнем оттук, докато Сет не е свикал под знамената си другите богове.
Аз се свъсих.
— Искаш да кажеш, че Сет може да призове набързо и други зли богове ли?
Баст погледна притеснена към дърветата.
— Доброто и злото не са най-добрите определения, Картър. Като магьосник трябва да разглеждаш всичко като хаос, противопоставен на реда. Това са двете сили, които властват във всемира. Сет управлява хаоса.
— Ами другите богове, които татко е пуснал на свобода? — продължих да упорствам. — Те не са ли от добрите? Изида, Озирис, Хор, Нефтида… къде са те?
Баст се взря в мен.
— Уместен въпрос, Картър.
От храстите изскочи сиамска котка, която се завтече към Баст. Двете се гледаха известно време. После сиамската котка хукна нанякъде.
— Носачите са наблизо — оповести Баст. — И от изток се задава нещо друго… много по-могъщо. Мисля, че господарят на носачите вече губи търпение.
Сърцето ми спря за миг.
— Кой се задава, Сет ли?