— Сейди! — извика припряно Баст.
— Нищо! — проплака сестра ми.
Скорпионите прииждаха ли, прииждаха с хиляди. От гората се появи жена, която закрачи безстрашно насред тварите. Беше в кафява рокля и със златни накити, които проблясваха по врата и ръцете й. Дългата й черна коса беше подстригана по древноегипетската мода и отгоре беше със странен кок. После видях, че не е никакъв кок — жената носеше на главата си жив свръхогромен скорпион, който си бе свил нещо като гнездо в косата й. Около нея, сякаш е окото на бурята, кръжаха милиони от малките гадории.
— Серкет — изръмжа Баст.
— Богинята на скорпионите — предположих. Това вероятно би трябвало да ме хвърли в ужас, но май нямаше повече накъде. — Можеш ли да я хванеш?
Изражението на Баст не ми вдъхна увереност.
— Картър, Сейди — каза тя, — нещата загрубяват. Вървете в музея. Намерете храма. Той може би ще ви защити.
— Какъв храм? — попитах аз.
— Ами ти? — допълни Сейди.
— С мен всичко ще бъде наред. Ще ви настигна.
Но когато Баст ме погледна, видях, че не е много сигурна. Просто печелеше време, за да се измъкнем.
— Вървете де! — нареди.
После извърна огромната си зелена котка воин към пълчищата скорпиони.
Неприятната истина ли? Пред лицето на всичките онези скорпиони дори не се направих на храбър. Сграбчих Сейди за ръката и двамата хукнахме.
11. Запознанство с малката огнехвъргачка
Точно така, взимам микрофона. Изключено е Картър да ви разкаже добре тази част, понеже тя е за Зия. /_Млъквай, Картър. Знаеш, че е вярно./_
О, коя е Зия ли? Извинявайте, изпреварвам събитията.
Изтичахме до входа на музея, а аз дори не знаех защо, ако не броим това, че една огромна светеща котка жена ни беше казала да го направим. Е, трябва да отчетете, че вече бях смазана от всичко, което се беше разиграло. Първо, бях изгубила баща си. Второ, любимите ми баба и дядо ме бяха изритали от къщи. След това пък установих, че както личи, съм „потомка на фараони“ и съм се родила в магьоснически род — все такива дивотии, които звучаха внушително, но само ми носеха куп неприятности. И веднага щом си намерих нов дом — между другото, къща с хубава закуска, приятелски настроени домашни любимци и уютна стая за мен, — чичо Еймъс изчезна сякаш вдън земя, прекрасните ми нови приятели крокодилът и песоглавецът бяха хвърлени в реката, а къщата беше опожарена. И сякаш това не стигаше, вярната ми котка Кифличка реши да се впусне в отчаяна битка с цяла гмеж скорпиони.
Може ли да се каже за скорпионите „гмеж“? Може би „рояк“? Гъмжило? Карай, все едно.
Важното в случая е, че не можех да повярвам и че наистина са ме помолили да отворя вълшебна врата, при положение че очевидно нямах такива дарби, а сега пък брат ми ме теглеше нанякъде. Чувствах се голяма несретница. /_Не ми се слушат коментарите ти, Картър. Доколкото си спомням, и ти не помогна особено./_
— Не можем просто да зарежем Баст! — креснах. — Виж, виж!
Картър продължи да тича и да ме дърпа след себе си, аз обаче виждах съвсем ясно какво се разиграва при обелиска. По светещите зелени крака на Баст пъплеха цели пълчища скорпиони, които се промушваха в защитното й поле, все едно е желатин. Баст смачка с крака и юмруци стотици, но те просто бяха прекалено много. Не след дълго стигнаха кръста й и призрачната й обвивка започна да примигва. През това време богинята с кафявата рокля тръгна да се приближава бавно и аз изпитах чувството, че тя е по-страшна от всички скорпиони по земята.
Но Картър ме задърпа през насадени в редица храсти и изгубих Баст от поглед. Изскочихме на Пето авеню, което, колкото и да е нелепо, след битката между магьосниците си изглеждаше съвсем нормално. Хукнахме по тротоара, разбутахме тълпа пешеходци и се качихме по стълбите пред музея „Метрополитън“.
На входа имаше банер за специална коледна проява — предположих, че музеят е отворен в почивен ден именно заради нея, но не си дадох труда да чета подробности. Нахълтахме вътре.
Как изглеждаше ли? Ами музей като музей: огромно фоайе, много колони и така нататък. Не твърдя, че съм прекарала много време в това да се възхищавам на декора. Помня все пак, че на касите имаше опашки, защото притичахме покрай тях. Имаше и охрана, която ни се разкрещя, докато бягахме между експонатите. За щастие се озовахме при египетската експозиция, пред нещо като възстановена гробница с тесни коридори. Картър сигурно може да ви обясни какво точно е представлявала сградата, но, да ви призная, на мен ми беше все тая.