Малко по малко започнах да осъзнавам, че го познавам отнякъде. Това беше момичето с ножа от Британския музей. Още преди да съм успяла да кажа нещо, Картър скочи на крака. Застана пред мен и размаха меча, сякаш се опитваше да ме защити. Представяте ли си само каква смелост!
— Назад… дръпни се назад! — изпелтечи той.
Момичето бръкна в ръкава си и извади огънато парче слонова кост — египетска вълшебна пръчка.
Замахна с нея на една страна, след което мечът на Картър отхвърча от ръцете му и тупна в трясък на пода.
— Не се обременявай излишно — заяви най-сериозно момичето. — Къде е Еймъс?
От изумление Картър беше като онемял. Момичето се обърна към мен. Реших, че златистите му очи са и красиви, и страшни — момичето изобщо не ми бе симпатично.
— Е? — попита настойчиво то.
Не виждах защо изобщо трябва да му отговарям, но нещо в гърдите започна да ме пристяга неприятно, все едно щях да се оригна. Чух се да изричам:
— Еймъс го няма. Замина днес сутринта.
— А котката демон?
— Това е моята котка? — натъртих аз. — И не е демон, а богиня. Спаси ни от скорпионите.
Картър дойде на себе си. Грабна меча и пак го насочи към момичето. Сигурно няма как да не му признаем, че е много упорит.
— Коя си ти? — попита той настойчиво. — Какво искаш?
— Казвам се Зия Рашид.
Тя понаклони глава, сякаш слушаше. Точно тогава като по знак се разтресе цялата сграда. От тавана се посипа прах, а звукът от плъзгащите се скорпиони отзад стана двойно по-силен.
— Сега пък аз трябва да спасявам жалките ви кожи — допълни малко разочаровано Зия. — Да вървим.
Вероятно трябваше да откажем, но явно можехме да избираме само между Зия и скорпионите, затова хукнахме след нея.
Тя подмина пълна със статуи витрина и почука нехайно с вълшебната пръчка по стъклото. По нейна заповед мъничките гранитни фараони и богове от варовик се размърдаха. Скочиха от пиедесталите и се втурнаха през стъклото. Някои размахваха оръжие. Други просто пукаха с каменните кокалчета на пръстите си. Пуснаха ни да минем и се вторачиха в коридора отзад, сякаш очакваха врага.
— Побързайте — подкани ни Зия. — Тези тук само ще…
— Ще спечелят време, за да се измъкнем — предположих аз. — Да, чували сме го и друг път.
— Говориш прекалено много — каза Зия, без да се обръща.
Идеше ми да се заям с нея. Да ви призная, щях да я сложа на място. Но точно тогава се озовахме в огромно помещение и аз направо онемях.
— Я! — ахна Картър.
Не можех да не се съглася с него. Залата беше точно като за „Я!“.
Беше с размерите на игрище за американски футбол. Едната стена беше от горе до долу от стъкло и гледаше към парка. В средата й, на нещо като подиум имаше възстановена древна сграда. Отпред имаше каменна порта с височина осем метра, а зад нея се виждаха двор и квадратно съоръжение, което беше направено от късове грапав пясъчник с изсечени върху тях изображения на богове, фараони и йероглифи. Отстрани на входа имаше две колони, окъпани в зловеща светлина.
— Египетски храм — предположих аз.
— Дендурският — уточни Зия. — Всъщност е построен от римляните…
— След като те са превзели Египет — намеси се Картър, сякаш съобщаваше радостна вест. — Поръчал го е Август.
— Да — потвърди Зия.
— Страхотно, няма що! — промърморих. — Дали да не ви оставя само двамата с някой учебник по история?
Зия ме погледна свъсено.
— При всички положения храмът е вдигнат в прослава на Изида и затова има достатъчно сили да отвори врата.
— И да призове още богове ли? — поинтересувах се.
Очите на Зия блеснаха гневно.
— Ако ми отправиш още веднъж такова обвинение, ще ти отрежа езика. Имах предвид врата, през която да се измъкнете оттук.
Съвсем се обърках, но вече свиквах. Тръгнахме след Зия по стъпалата и минахме през портата на храма.
В двора нямаше никого, посетителите на музея се бяха разбягали и от това той си изглеждаше доста страшничък. От високото в мен се бяха втренчили огромни богове, изсечени от камък. Навсякъде имаше надписи с йероглифи и аз се притесних, че ако се съсредоточа, ще взема да ги прочета.