— Защо сме тук? — попита Сейди.
— За да видим развалините на Хелиопол — отговори Зия.
— Вътре в летището ли? — учуди се сестра ми.
Спомних си нещо, което татко ми беше казвал преди години, и косата ми настръхна.
— Развалините, Сейди, са под нас. — Погледнах Зия. — Нали?
Тя кимна.
— Древният град е бил плячкосан преди векове. Някои от паметниците му, например двете Игли на Клеопатра, са отнесени на друго място. Повечето храмове са разрушени, за да се отвори място за нови постройки. Каквото е останало, е изчезнало под предградията на Кайро. Най-големият участък се намира под това летище тук.
— И как ще ни помогне това? — попита Сейди.
Зия отвори с крак един служебен вход. Зад вратата имаше килер за метли. Зия заповяда тихо:
— Sahad.
Килерът потрепери и изчезна, а на негово място изникнаха каменни стъпала, които водеха надолу.
— Не целият Хелиопол е в развалини — поясни тя. — Вървете плътно зад мен. И не докосвайте нищо.
Стълбите сигурно се спускаха десет милиона километра, защото имах чувството, че слизаме цяла вечност. Проходът бе направен за дребосъци. Почти през цялото време трябваше да вървим наведени и да пълзим, а пак си ударих десетина пъти главата в тавана. Светеше само огнената топка в ръката на Зия и от нея по стените подскачаха сенки.
И друг път съм бил по такива места: проходи вътре в пирамиди, гробници, които татко е открил при археологически разкопки, — и никога не съм ги обичал. Имах чувството, че милионите тонове камък отгоре ще ми изкарат целия въздух от белите дробове.
Накрая стигнахме дъното. Тунелът се разшири и най-неочаквано Зия спря. След като очите ми посвикнаха, видях защо. Стояхме на ръба на бездна.
Над нея можеше да се мине само по една дъска. От другата страна имаше вход, а от двете му страни — двама гранитни воини с чакалови глави. Воините бяха кръстосали копията си.
Сейди въздъхна.
— Ох, дано няма пак статуи психари.
— Остави шегите — предупреди я Зия. — Това е входът за Първия ном, най-стария клон на Дома на живота, щабквартира на всички магьосници. Задачата ми беше да ви доведа дотук цели и невредими, но не мога да ви помогна да прекосите пропастта. Всяка магьосница трябва да разчисти пътя си сама и всяка се изправя пред различни опасности.
Тя погледна Сейди с очакване, от което се подразних. Първо Баст, а сега и Зия — и двете се държаха със Сейди така, сякаш тя притежава свръхспособности. Е, да, вярно е, че успя да отвори вратата на библиотеката, но защо никой не гледаше и мен с очакването да направя някой страхотен фокус?
Пък и още бях сърдит на Сейди за подмятанията й в музея в Ню Йорк — колко ми било лесно на мен да си пътешествам с татко из цял свят. Тя нямаше и представа колко често ми е идело да възроптая, че постоянно пътувам, колко дни ми се е искало да не съм принуден да се качвам на самолет и да си бъда дете като всички останали — да ходя на училище и да намирам нови приятели. Но не можех да недоволствам. „Винаги трябва да изглеждам безупречно“, ми беше казал татко. И той говореше не само за облеклото. Говореше и за поведението ми. След като мама си отиде, татко си нямаше никой друг освен мен. Имаше нужда да бъда силен. Обикновено това не ми пречеше. Обичах татко. Но беше и много трудно.
Сейди не го разбираше. Лесно й беше на нея. А сега беше център на вниманието, сякаш не аз, а тя бе по-особена. Не беше справедливо.
Точно тогава чух наум гласа на татко: „Справедливостта означава всички да получават каквото им е нужно. И единственият начин да го получиш, е да направиш така, че това да стане.“
И аз не знам какво ме прихвана, но извадих меча и тръгнах със сигурна крачка по дъската. Краката ми сякаш се движеха сами и изпреварваха мозъка ми. Помислих си: „За какво ти трябва да го правиш!“ Но веднага си отговорих: „Не, не ни е страх от това тук“. И гласът не звучеше като моя.
— Картър! — извика Сейди.
Аз продължих да вървя. Стараех се да не гледам надолу към зейналата бездна под краката ми, но тя беше толкова огромна, че чак ми се виеше свят. Докато прекосявах пропастта по тясната дъска, имах чувството, че съм някоя от играчките с магнит на дъното, които се въртят и се клатушкат.
Когато се приближих до отсрещната страна, входът между двете статуи засия като завеса от червена светлина.