— Здравей, скъпа.
Тя се отскубна и кръстоса ръце.
— О, сега пък „скъпа“. Закъснял си. Денят за посещения почти приключи. И какво беше това тук. Кой е Еймъс и какво е Per Ankh?
Татко се вцепени. Погледна ме така, сякаш се питаше колко сме чули.
— Нищо — отвърна уж бодро. — Смятам да прекараме една прекрасна вечер. Кой иска само ние да разгледаме Британския музей?
Сейди се отпусна тежко на задната седалка на таксито, между татко и мен.
— Не мога да повярвам — изсумтя. — Имаме само една вечер, в която да сме заедно, а ти си тръгнал пак да правиш изследвания.
Татко се опита да се усмихне.
— Ще бъде забавно, скъпа. Поканил ни е не друг, а уредникът на Египетската експозиция…
— Да бе, да, чудо голямо. — Сейди издуха от лицето си един червен кичур. — Утре е Коледа, а ние ще ходим да разглеждаме някакви си допотопни мухлясали реликви от Египет. За нищо друго ли не мислиш?
Татко не се ядоса, той никога не се ядосва на Сейди. Само продължи да гледа през прозореца притъмнялото небе и дъжда.
— Не, мисля и за други неща — отвърна тихо.
Знаех, че ако татко притихне така и започне да гледа невиждащо в пространството, значи си мисли за мама. От няколко месеца се случваше често. Вляза в хотелската стая и го заварвам да държи мобилния, а от дисплея му се усмихва мама с кърпа на главата и с очи, изумително сини на фона на пустинята.
Или сме на разкопки. И татко се вторачва в хоризонта, от което разбирам, че си е спомнил как двамата са се запознали: млади учени в Долината на царете, на археологически разкопки, по време на които търсят изчезнала гробница. Татко е бил египтолог. Мама — антрополог, издирвала е древно ДНК. Той ми е разказвал това хиляда пъти.
Таксито закриволичи покрай брега на Темза. Точно след моста „Ватерло“ татко застана нащрек.
— Спрете тук за малко — каза той на шофьора.
Таксито закова на „Виктория Ембанкмънт“.
— Какво става, татко? — попитах аз.
Той слезе от таксито, сякаш изобщо не ме беше чул. Когато ние със Сейди отидохме при него на тротоара, баща ни вторачено гледаше Иглата на Клеопатра.
В случай че не сте я виждали никога, Иглата всъщност не е никаква игла, ами е обелиск и няма нищо общо с Клеопатра. Предполагам, че когато са я пренесли в Лондон, англичаните са решили, че името звучи страхотно. Обелискът е висок двайсетина метра и навремето, в Древен Египет, сигурно е бил внушителен. Но край Темза, сред толкова високи сгради наоколо, изглеждаше малък и тъжен. Човек можеше да мине с кола покрай него и изобщо да не забележи, че е бил при нещо, което е цяло хилядолетие по-старо от град Лондон.
— Господи — промърмори Сейди отчаяна. — Наистина ли е задължително да спираме на всеки паметник?
Татко се взря във върха на обелиска.
— Трябваше да видя отново мястото, където се случи… — пророни той.
Откъм реката подухна вледеняващ вятър. Исках да се върна в таксито, но татко наистина започваше да ме безпокои. Никога не го бях виждал толкова нещастен.
— Какво има, татко? — попитах го. — Какво се е случило тук?
— Тук я видях за последен път.
Сейди спря. Взря се свъсено в мен, сетне отново погледна татко.
— Я чакай. За мама ли говориш?
Татко прибра косата й зад ухото и тя беше толкова изненадана, че дори не го избута.
Имах чувството, че ще се вледеня от дъжда. Смъртта на мама открай време беше забранена тема. Знаех, че е загинала при злополука в Лондон. Знаех, че баба и дядо обвиняват татко. Но никой не желаеше да ми съобщи подробностите. Бях се отказал да питам татко отчасти защото той се натъжаваше, отчасти защото не искаше и не искаше да ми каже нищо.
— Когато пораснеш — беше единственото, което отвръщаше, и аз не знам да има по-дразнещ отговор.
— Казваш ни, че мама е издъхнала тук — подхванах. — При Иглата на Клеопатра. Какво се е случило?
Той сведе глава.
— Татко! — извика недоволно Сейди. — Минавам оттук всеки ден, а ти ми казваш… че дори не съм и подозирала през цялото това време.
— Котката още ли е при теб? — попита той и въпросът му прозвуча наистина глупаво.
— Че къде другаде да е! — възкликна тя. — Какво общо има тя?
— А амулетът?
Сейди вдигна ръка към врата си. Когато бяхме малки, точно преди Сейди да отиде да живее при баба и дядо, татко подари и на двамата египетски амулети. Моят беше с Окото на Хор, разпространен древноегипетски символ за закрила.