Поех си дълбоко въздух. Червената светлина може би беше портал — точно като пясъчната врата. Ако просто минех достатъчно бързо през нея…
Точно тогава от тунела се изстреля първият кинжал.
Мечът ми се раздвижи още преди да съм усетил. Кинжалът щеше да ме прониже в гърдите, но аз успях някак да го отбия с острието и да го запратя в бездната. От тунела изхвърчаха още два кинжала. Никога не съм се славел с добри рефлекси, сега обаче те бяха светкавични. Сниших се, за да избегна първия кинжал, а втория хванах с извитото острие на меча, обърнах го и го запратих обратно в тунела. „Как, да му се не види, успях?“
Стигнах края на дъската и замахнах с меча към червената светлина, която примига и угасна. Очаквах статуите да оживеят, но не се случи нищо. Чуваше се само как кинжалът издрънчава върху камъните на дъното на пропастта далеч долу.
Входът отново засия. Червената светилна се втвърди на странна форма: птица с височина метър и половина и с човешка глава. Вдигнах меча, но Зия кресна:
— Недей, Картър!
Човекоптицата прибра криле. Обточените й с черен молив очи се присвиха — мъжът започна да ме оглежда от горе до долу. На главата му лъщеше красива черна перука, лицето му беше прорязано от дълбоки бръчки. Под устата му беше залепена една от изкуствените сплетени бради на фараоните, която приличаше на обърната назад конска опашка. Мъжът не изглеждаше враждебно настроен, ако не броим това, че около него мигаше червена светлина и че от врата надолу той всъщност бе най-голямата кръвожадна пуйка на света.
Точно тогава ми хрумна вледеняващата мисъл: птицата е с глава на човек и със същата форма, която си представих, че приемам, докато спях в къщата на Еймъс, а душата ми напусна тялото и се отправи към Финикс. Нямах представа какво означава това, но се уплаших.
Птицата задраска по пода. После най-неочаквано се усмихна.
— Pari, niswa nafeer — каза ми, или най-малкото ми прозвуча така.
Зия ахна. Двете със Сейди вече стояха пребледнели зад мен. Явно бяха успели да се прехвърлят през бездната, без да ги усетя.
Накрая Зия се окопити. Поклони се на птицата. Сейди последва примера й.
Съществото ми намигна, сякаш току-що си бяхме казали шега. После изчезна. Червената светлина угасна. Статуите отдръпнаха ръце и махнаха копията пред входа.
— Това ли беше? — попитах аз. — Какво каза пуйката?
Зия ме погледна с нещо като страх.
— Това, Картър, не беше никаква пуйка. Това беше ba.
Бях чувал и друг път татко да употребява думата, но не се сещах какво означава.
— Поредното чудовище ли?
— Душа на човек — поясни Зия. — В този случай душа на мъртвец. На магьосник от едно време, който се е завърнал да служи като страж. Такива души охраняват входовете на Дома.
Тя се взря в лицето ми, сякаш току-що съм получил ужасен обрив.
— Какво? — попитах настойчиво. — Защо ме гледаш така?
— А, нищо — отговори тя. — Трябва да побързаме.
Промуши се покрай мен на ръба на пропастта и се скри в тунела.
Сейди също се беше втренчила в мен.
— Добре де — рекох. — Какво каза птицата? Разбра ли?
Тя кимна смутена.
— Припознала се е. Явно недовижда.
— Защо?
— Защото каза: „Мини, царю честити“.
След това изпаднах в нещо като унес. Минахме през тунела и влязохме в огромен подземен град със зали и помещения, аз обаче помнех само някакви откъслечни неща.
Таваните се извисяваха на четири до шест метра и аз нямах усещането, че сме под земята. Във всички зали имаше редици тежки каменни колони, каквито съм виждал по древноегипетските развалини, тези тук обаче бяха в отлично състояние и ярко оцветени, така че да приличат на палми с изсечени от скала зелени клони в горния край, затова ми се струваше, че се разхождам през вкаменена гора. В медни мангали гореше огън. От него не се издигаше дим и миришеше на хубаво, като на пазар за подправки: на канела, на карамфил, индийско орехче и други неща, които не разпознавах. Градът ухаеше като Зия. Дадох си сметка, че тук е нейният дом.
Видяхме неколцина души, главно по-възрастни мъже и жени. Някои бяха в широки ленени дрехи, други бяха облечени като хората от ново време. Срещнахме някакъв в костюм, който разхождаше черен леопард на каишка, сякаш това си беше съвсем нормално. Друг пък даваше на висок глас заповеди на малко войнство метли, парцали и кофи, които щъкаха напред-назад и чистеха града.