— Като в онова анимационно филмче — отбеляза Сейди. — Където Мики Маус се опитва да прави магии и метлите все мъкнат вода и я разливат.
— „Чиракът на магьосника“ — напомни Зия. — Знаеш, че то е заснето въз основа на една египетска приказка, нали?
Сейди само я погледна. Разбирах я. Идваше й много.
Минахме през зала със статуи с чакалови глави и мога да се закълна, че те ни следяха с очи. След няколко минути Зия ни преведе през открит пазар — ако можеш да наречеш под земята нещо „открито“ — с десетки сергии, по които се продаваха какви ли не чудесии, например вълшебни пръчици във вид на бумеранг, глинени кукли, които говореха и ходеха, папагали, кобри, свитъци папирус и стотици различни лъскави амулети.
После минахме по брод тъмна река, която гъмжеше от риба. Помислих я за костур, но после видях стръвните й зъби.
— Това пирани ли са? — полюбопитствах.
— Тигрови риби от Нил — уточни Зия. — Като пираните с тази разлика, че могат да достигнат до седем килограма.
След това вече внимавах повече къде стъпвам.
Завихме и тръгнахме покрай богато украсена сграда, изсечена от черен камък. По стените бяха изваяни седнали фараони, а входът беше с формата на усукана на кълбо змия.
— Какво има там? — попита Сейди.
Надзърнахме и видяхме деца — сигурно към двайсетина, всичките на по шест-десет години, които седяха с кръстосани крака на наслагани на редици възглавници. Бяха се надвесили над медни купички, взираха се съсредоточено в някаква течност и нашепваха тихо. В началото помислих, че е класна стая, но никъде не се виждаше учител и помещението беше осветено само от няколко свещи. Ако се съди от броя празни места, в стаята можеха да се поберат два пъти повече деца.
— Нашите посветени, учат се да гадаят — каза Зия. — Първи ном трябва да държи връзка със събратята от цял свят. Използваме най-малките за… нещо като свързочници.
— Значи имате такива бази навсякъде по света?
— Повечето са много по-малки, но да, имаме.
Спомних си какво ни е обяснил Еймъс за номите.
— Египет е Първият ном. Ню Йорк е Двайсет и първият. Кой е последният, Триста и шейсетият?
— Антарктика — отвърна Зия. — Пращат те там за наказание. Няма друго освен двама-трима премръзнали магьосници и шепа вълшебни пингвини.
— Вълшебни пингвини ли?
— Не задавай въпроси.
Сейди посочи децата вътре.
— Как става? Виждат изображения върху водата ли?
— В купичките има дървено масло — уточни Зия. — Но да, виждат разни неща.
— Съвсем малко са — отбеляза Сейди. — Само толкова ли са посветените в целия град?
— В целия свят — поправи я Зия. — Преди имаше повече, но… — не се доизказа тя.
— Преди какво? — попитах аз.
— А, нищо — отсече мрачно Зия. — Гадаят именно току-що посветените, защото младият ум е по-възприемчив. Обучението на магьосниците започва най-късно, когато те са на десет години… с няколко опасни изключения.
— Говориш за нас — рекох.
Тя ме погледна благоговейно и аз разбрах, че още си мисли за това как ме е нарекъл духът птица: царю честити. Изглеждаше съвсем нереално, точно като това, че името на рода ни е вписано в свитъка с „Кръвта на фараоните“. Как изобщо беше възможно да съм потомък на царе от древността? А и да бях, със сигурност не бях цар. Нямах си царство. Вече си нямах дори куфар.
— Чакат ви — напомни Зия. — Идвайте.
Вървяхме толкова дълго, че чак ме заболяха краката.
Накрая излязохме на кръстопът. Вдясно имаше няколко тежки бронзови врати с огън от двете страни, а вляво — шестметров сфинкс, изсечен върху стената. Между лапите му се беше сгушила врата, но тя бе зазидана и покрита с паяжини.
— Прилича на Сфинкса в Гиза — казах аз.
— Защото се намираме точно под истинския Сфинкс — отвърна Зия. — Онзи тунел там води право при него горе. По-точно, водеше, преди да го запечатат.
— Но… — Засмятах бързо наум. — Сфинксът се намира на колко… на трийсетина километра от летището в Кайро.
— Приблизително.
— Няма как да сме стигнали толкова далеч пеш.
Зия се усмихна и аз неволно забелязах колко красиви са очите й.
— На вълшебните места, Картър, разстоянието се мени. Със сигурност вече го знаеш.
Сейди се прокашля.
— Защо тогава тунелът е затворен?
— Археолозите все се навъртаха около Сфинкса — каза Зия. — И копаеха около него. Накрая, през осемдесетте години на XX век, откриха първата част от тунела под Сфинкса.