— Татко ми е казвал! — рекох. — Но ми е обяснявал, че тунелът е задънен.
— Да, защото се заехме с това. Не можехме да допуснем археолозите да разберат колко много пропускат. Наскоро най-добрият египетски астролог изказа предположението, че са открити едва трийсет на сто от останките на Древен Египет. Истината е, че са намерени само десет на сто, и то не най-интересните.
— Ами гробницата на Тутанкамон? — възразих аз.
— На онзи малолетен фараон ли? — завъртя очи Зия. — Пълна скука. Не е зле да видиш някои от хубавите гробници.
Почувствах се малко обиден. Татко ме беше нарекъл на Хауард Картър, човека, открил гробницата на Тутанкамон, затова открай време се чувствах лично свързан с нея. Щом това не беше „хубава“ гробница, как ли изглеждаха хубавите?
Зия се обърна с лице към бронзовите врати.
— Това е Залата на епохите.
Тя долепи длан до печата, върху който се виждаше символът на Дома на живота.
Йероглифите започнаха да сияят и вратите се отвориха.
Зия се обърна с много сериозно лице към нас.
— Предстои ви да се запознаете с Главния лектор. Дръжте се прилично, ако не искате да ви превърнат в насекоми.
14. За малко да ни убие един французин
През последните два дни се бях нагледал на какви ли не безумия, но Залата на епохите държеше палмата на първенството.
Двойните редици каменни стълбове подпираха таван, толкова висок, че под него човек можеше да вкара преспокойно цял дирижабъл. В средата имаше трепкащ син килим, който приличаше на вода, а помещението беше толкова дълго, че въпреки яркото осветление не виждах края му. Из него като баскетболни топки от хелий се носеха огнени кълбета, които се удряха и удареха ли се, си променяха цвета. Наоколо се рееха и милиони мънички йероглифи, които се сливаха произволно на думи и после се разпадаха.
Сграбчих два светещи червени крака.
Те повървяха, повървяха по дланта ми, после скочиха от нея и се стопиха.
Но най-странни бяха експонатите.
Не знам как иначе да ги нарека. Между колоните от двете ни страни изникваха образи, които малко по малко ставаха все по-ясни, после отново се размазваха като холограми в пясъчна буря.
— Елате — подкани Зия. — И не се заглеждайте много.
Нямаше как да не се заглеждаме. Първите шест-седем метра вълшебните сцени хвърляха в залата златиста светлина. Над океана изгря огненочервено слънце. От водата изникна планина и аз изпитах чувството, че наблюдавам сътворението на света. Из долината на Нил крачеха великани: мъж с черна кожа и глава на чакал, лъвица с окървавени зъби, красива жена с криле от светлина.
Сейди слезе от килима. Пресегна се като в унес към изображенията.
— Стой на килима! — грабна я Зия за ръката и я издърпа отново към средата на залата. — Виждаш Епохата на боговете. Никой простосмъртен не бива да се заглежда в тези образи.
— Но… — примига Сейди. — Това са само картинки, нали?
— Спомени — уточни Зия, — толкова могъщи, че могат да разрушат ума ти.
— О — възкликна едва чуто Сейди.
Продължихме да вървим. Образите станаха сребърни. Видях войски, които влизаха в сражение: египтяни в поли, със сандали и кожени доспехи, които се биеха с копия. Някакъв висок смугъл мъж с червено-бяла броня сложи на главата си двойна корона: Нармер, царят, обединил Горен и Долен Египет. Сейди се оказа права: той наистина приличаше малко на татко.
— Това тук е Старото царство — предположих аз. — Първата велика епоха в историята на Египет.
Зия кимна. Докато вървяхме по коридора, видяхме работници, които строяха от камък първата стъпаловидна пирамида. След още няколко крачки пред нас от пустинята при Гиза изникна най-голямата пирамида. Гладките бели камъни, използвани за облицовката й, проблясваха на слънцето. В основата й се бяха струпали десет хиляди работници, които коленичиха пред фараона, а той вдигна ръце към слънцето и освети собствената си гробница.
— Хуфу — казах аз.
— Песоглавецът ли? — попита Сейди, изведнъж проявила интерес.
— Не, фараонът, построил Хеопсовата пирамида — уточних. — Близо четири хилядолетия тя е била най-високата постройка в цял свят.