Още няколко крачки, и образите станаха от сребърни медни.
— Средното царство — оповести Зия. — Кърваво време на безредие. Точно тогава Домът на живота достига своята зрялост.
Сцените започнаха да се менят по-бързо. Загледахме войски в битка, строежи на храмове, кораби по Нил и магьосници, хвърлящи огън. Всяка крачка обхващаше цели столетия, а залата сякаш нямаше край. За пръв път осъзнах колко древен всъщност е Египет.
Прекосихме още един праг и светлината стана бронзова.
— Новото царство — предположих. — Последния път, когато Египет е бил управляван от египтяни.
Зия не каза нищо, но аз видях сцени, които татко ми беше описвал: най-великата жена фараон Хатшепсут, която си слага изкуствена брада и става владетелка на Египет, Рамзес Велики, който предвожда в битка колесниците си.
Видях как в дворец се дуелират магьосници. Някакъв мъж в опърпана дреха, неподдържана черна брада и диви очи метна на пода жезъла си, който се превърна в змия и погълна десетина други змии.
На гърлото ми заседна буца.
— Това…
— Муса — обясни Зия. — Или Моше, както го нарича народът му. Вие го познавате като Мойсей. Единственият чужденец, който някога е побеждавал в единоборство между магьосници Дома.
Взрях се в нея.
— Шегуваш се, нали?
— Ние не се шегуваме с такива неща.
Гледката се смени отново. Видях мъж, който беше застанал над маса с бойни фигурки: дървени корабчета, войничета и колесници. Мъжът беше облечен като фараон, но лицето му ми се стори странно познато. Той вдигна очи и като че ли ми се усмихна. Изтръпнал, видях, че е със същото лице както ba, духът с вид на птица, който се бе изправил пред мен на моста.
— Кой е този човек? — попитах аз.
— Нектанебо II — отговори Зия. — Последният цар египтянин и последният фараон магьосник. Можел е да придвижва цели войски и да създава и унищожава флоти само като мести фигурките по дъската тук, но накрая това не е било достатъчно.
Прекрачихме поредната черта и образите затрепкаха в синьо.
— Това е времето на Птолемей — рече Зия. — Александър Велики е превзел целия познат по онова време свят, включително Египет. Обявил е за фараон своя пълководец Птолемей и така е положил началото на гръцка царска династия, управлявала Египет.
Частта в залата, посветена на Птолемей и династията му, беше по-малка и в сравнение с другите изглеждаше тъжно. Храмовете бяха по-ниски. Царете и цариците изглеждаха отчаяни, лениви или просто вяли. Нямаше големи битки… освен към края. Видях как римляните нахлуват в град Александрия. Видях и как една жена с тъмна коса и бяла рокля пуска в пазвата си змия.
— Клеопатра — каза Зия, — седмата царица с това име. Опитала се е да се опълчи срещу мощта на Рим и е загубила. Със самоубийството си е сложила край на последната династия фараони. Египет, тази велика държава, е изчезнала. Домът на живота е оцелял, но бяхме принудени да се укриваме.
Навлязохме в участък с червена светлина и историята започна да ми се струва позната. Видях как в Египет нахлуват конниците на арабите, после и турците. Как Наполеон навлиза с войската си под сянката на пирамидите. Как идват британците, прокопали Суецкия канал. Как Кайро се превръща постепенно в съвременен град. И как старите развалини остават все по-надълбоко под пясъците на пустинята.
— От година на година Залата на епохите става все по-дълга, за да обхване историята ни — обясни Зия. — До наше време.
Бях замаян и забелязах, че сме стигнали края на залата чак когато Сейди ме сграбчи за ръката.
Пред нас имаше подиум и върху него празен престол — позлатено дървено кресло с резбовани отзад на облегалката овчарска гега и млатило — древните символи на фараона.
На стъпалото под престола седеше най-старият човек, когото някога съм виждал. Кожата му беше като хартия за печене: кафява, тънка и набръчкана. Бе дребен и беше облечен в широка бяла ленена дреха. През раменете му беше преметната леопардова кожа и той държеше с разтреперана ръка голям дървен жезъл, който — бях сигурен — ще падне всеки момент. Но най-странното беше, че светещите йероглифи във въздуха като че ли идваха от стареца. Около него изникваха многоцветни символи, които се отдалечаваха — сякаш старецът имаше вълшебна машина за сапунени мехури.
В началото не бях сигурен дори че е жив. Мътните му очи гледаха невиждащо някъде напред. После той се взря в мен и по тялото ми премина електрически ток.