Не разбрах какво точно означава това и се спогледах смутен със Сейди.
— Звучи забавно — престраши се да каже тя. — А ако се провалим?
Зия я изгледа хладно.
— Това не е проверка, на която можете да се провалите, Сейди Кейн. Или я издържате, или сте мъртви.
15. Рожденият ден на един бог
Заведоха Картър в друго спално помещение и не знам как е спал. Аз обаче не можах да мигна.
И без това ми беше криво от думите на Зия, че или ще минем проверката, или сме мъртви, а ето че за капак и спалното помещение на момичетата не беше толкова уютно, както къщата на Еймъс. По каменните стени бяха избили капчици влага. От светлината на факлите по тавана играеха зловещи картини на египетски чудовища. Пратиха ме да спя на плаващо легло, а другите момичета, включени в обучението — или, както ги беше нарекла Зия, посветените, — бяха много по-малки от мен, затова, още щом възпитателката им каза веднага да заспиват, те се подчиниха в буквалния смисъл на думата. Възпитателката махна с ръка и факлите угаснаха. Тя затвори след себе си вратата и аз чух как ключалката щраква.
Страхотно, няма що. Затворена като в тъмница в някаква си детска градина.
Гледах вторачено мрака, докато не чух как другите момичета похъркват. Място не можех да си намеря от една-едничка мисъл: от подтик, от който просто не можех да се отърся. Накрая станах внимателно от леглото и си обух обувките.
Промъкнах се опипом до вратата. Натиснах дръжката. Както и подозирах — заключено. Изкушавах се да изритам вратата, както Зия беше направила в килера с метлите на летището в Кайро.
Долепих длан до вратата и прошепнах:
— Sahad.
Ключалката изщрака. Вратата се отвори. Хубав номер.
Коридорите отвън бяха тъмни и безлюдни. Както личеше, в Първи ном нямаше бурен нощен живот. Прокраднах се в града обратно по пътя, по който бяхме дошли, и не видях по него нищо освен някоя и друга кобра, която пълзеше по пода. След последните два дни дори не трепнах. Мина ми през ума да се опитам да намеря Картър, но не бях сигурна къде са го отвели, пък и, да ви призная, исках да направя това сама.
След последната ни караница в Ню Йорк вече не знаех какво изпитвам към брат си. Представяте ли си, да ми завижда на живота, при положение че обикаляше с татко света! И имаше безочието да нарича живота ми нормален! Е, да, имах няколко приятелки в училище, например Лиз и Ема, но животът ми в никакъв случай не беше песен. И да объркаше нещо, и да се срещаше с хора, които не му бяха симпатични, Картър можеше да замине, и точка по въпроса! А аз не можех да мръдна. Не можех да отговоря на най-прости въпроси като „Къде са майка ти и баща ти?“, „Какво работят вашите?“ и дори „Откъде си?“, без да показвам в какво странно положение съм изпаднала. Открай време си бях черната овца. Цветнокожо момиче, американка, която всъщност не бе никаква американка, момиче, чиято майка е умряла, момиче, чиито баща вечно се губи някъде, момиче, което постоянно създаваше по време на час неприятности, момиче, което не може да се съсредоточи и да си научи. След известно време разбираш, че и да се слееш със сивата маса, пак не помага. Щом са решили да ме сочат с пръст, поне да им дам повод. Червени кичури в косата? Защо пък не? Кубинки с училищната униформа? Ама, разбира се. Директорката заявява:
— Налага се да поговоря с родителите ти, млада госпожице.
А аз отвръщам:
— Опитай.
Картър си нямаше и представа как живея.
Но стига за това. Важното в случая е, че реших да тръгна и да поразгледам сама и след като на няколко пъти обърквах пътя, накрая открих как да стигна в Залата на епохите.
Вероятно ще попитате какво съм искала да направя. Със сигурност не исках да се натъквам на онзи французин, Господин Злодейков, или на страшния Господар Саламандър.
Затова пък наистина исках да видя онези образи, или както ги беше нарекла Зия, спомени.
Отворих бронзовата врата. Залата изглеждаше безлюдна. При тавана не се рееха огнени кълбета. Нямаше и светещи йероглифи. Но между колоните пак трепкаха образи, които хвърляха в залата странна многоцветна светлина.
Направих със свито сърце няколко крачки.
Исках да погледна още веднъж Епохата на боговете. Първия път, когато минахме през залата, бях разтърсена от нещо в тези образи. Знаех — Картър си е помислил, че съм изпаднала в опасен транс, а Зия бе предупредила, че от гледките мозъкът ми ще се стопи, но аз имах чувството, че тя просто се опитва да ми вземе страха. Чувствах се свързана с онези образи, сякаш в тях беше заложен отговор, жизненоважни сведения, от които имах нужда.