Слязох от килима и се приближих до завеса златиста светлина. Видях как пясъчните дюни се местят от вятъра, как се задават буреносни облаци, как по Нил се плъзгат крокодили. Видях огромна зала, пълна с веселящи се хора. Докоснах образа.
И се озовах в двореца на боговете.
Около мен се въртяха огромни същества, които приемаха вид ту на хора, ту на зверове, ту се превръщаха в чиста енергия. На престола в средата на помещението се бе разположил мускулест африканец с надиплена черна мантия. Беше с красиво лице и топли кафяви очи. Ръцете му изглеждаха много силни — нищо чудно той да можеше да натроши с тях и камък.
Другите богове около него празнуваха. Свиреше музика, звук, толкова силен, че въздухът пламтеше. Отстрани на мъжа стоеше красива жена в бяло с издут корем — явно чакаше дете. Очертанията й трептяха и понякога тя сякаш беше с пъстроцветни криле. Сетне се извърна към мен и аз ахнах. Жената бе с лицето на майка ми.
Май не ме забелязваше. Всъщност не ме забелязваше никой от гостите, докато някой не каза зад мен:
— Ти призрак ли си?
Обърнах се и видях красиво момче някъде на шестнайсетина години в черна дреха. Беше със светло лице, но с прелестни кафяви очи като на мъжа върху престола.
Черната му коса беше дълга и доста разбъркана — направо рошава, — но на мен ми харесваше. Момчето понаведе глава и накрая аз си дадох сметка, че то ме е попитало нещо.
Опитах се да измисля какво да отговоря. Моля? Здрасти? Ще се ожениш ли за мен? Важното бе да кажа нещо. Но единственото, което успях да направя, бе да поклатя глава.
— Значи не си призрак, а? — отбеляза то замислено. — В такъв случай да не си ba? — То показа с ръка престола. — Гледай, но не се намесвай.
Кой знае защо, на мен не ми беше чак толкова интересно да гледам престола, но момчето в черно се превърна в сянка и изчезна — така вече нищо не отклоняваше вниманието ми.
— Изида — каза мъжът на престола.
Бременната жена се извърна към него и грейна.
— Господарю Озирис. Честит рожден ден.
— Благодаря, любов моя. Не след дълго ще ознаменуваме раждането на нашия син, великия Хор! Това негово прераждане ще бъде най-великото дотук. Той ще донесе на света мир и благоденствие.
Изида хвана мъжа си за ръка. Около тях пак свиреше музика, боговете празнуваха и дори въздухът се въртеше в танца на сътворението.
Най-неочаквано вратите на двореца се отвориха. Духна топъл вятър, от който факлите засъскаха.
В залата с решителна крачка влезе мъж. Беше висок и як, почти близнак на Озирис, но с тъмночервена кожа, с мантия с цвят на кръв и с остра брада. Приличаше на човек, освен когато се усмихваше. Тогава зъбите му ставаха като на кръвожаден звяр. Лицето му сякаш трептеше и бе ту човешко, ту като муцуна на вълк. Едвам се сдържах да не изпищя, защото и друг път бях виждала това вълче лице.
Танците спряха. Музиката заглъхна.
Озирис стана от престола.
— Сет — каза той с особен глас. — Защо си дошъл?
Сет се засмя и напрежението в залата се разсея. Въпреки жестоките очи той имаше прекрасен смях, който изобщо не приличаше на воя, нададен от него в Британския музей. Беше безгрижен и дружелюбен, сякаш беше изключено Сет да е в състояние да навреди на някого.
— Дошъл съм, разбира се, да отпразнувам рождения ден на брат си! — възкликна той. — И да донеса забавление!
Показа с ръка зад себе си. В залата влязоха четирима огромни мъже с глави като на вълци, които носеха обсипан със скъпоценни камъни златен ковчег.
Сърцето ми се разтуптя. Пак в същия ковчег Сет беше затворил баща ми в Британския музей.
„Не! — идеше ми да изкрещя. — Не му вярвай!“
Но насъбралите се богове започнаха да охкат и да ахкат, възхитени от ковчега, по който бяха изрисувани златни и червени йероглифи, а отстрани имаше нефрит и опали. Мъжете вълци оставиха долу ковчега и аз видях, че той е без капак. Отвътре беше обточен с черен лен.
— Ковчегът за покой — оповести Сет, — изработен е от най-добрите майстори и в него са вложени най-скъпите материали. Цена няма. Ако някой бог полежи вътре и една-едничка нощ, мощта му ще нарасне десеторно! Мъдростта няма да го подведе никога. Силите няма да го оставят никога. Това е дар — усмихна се той лукаво на Озирис — за единствения бог, на когото ковчегът е точно по мярка.