— Добре си се завърнала — рече той. — Пак извади късмет, че се спаси.
Не бях толкова сигурена. Имах чувството, че са опържили главата ми в олио.
— Съжалявам — подхванах. — Не исках да…
— Да гледаш образите ли? И въпреки това го направи. Твоята ba напусна тялото и навлезе в миналото. Не те ли предупредиха?
— Предупредиха ме — признах си. — Но… бях привлечена от картините.
— Хмм. — Искандар се загледа невиждащо напред, сякаш си спомняше нещо от далечното минало. — Трудно ще им устоиш.
— Говориш на съвършен английски — отбелязах.
Той се усмихна.
— Откъде знаеш, че е английски? Ами ако говоря на гръцки?
Надявах се да се шегува, но не можех да кажа със сигурност. Искандар изглеждаше толкова крехък и топъл и въпреки това… сякаш седях до атомен реактор. Имах чувството, че той таи в себе си повече опасности, отколкото ми се иска да узнавам.
— Нали не си чак толкова стар? — попитах. — В смисъл едва ли помниш времето на Птолемей.
— Точно толкова стар съм, скъпа. Роден съм по време на царуването на Клеопатра VII.
— О, я стига.
— Уверявам те, наистина. Голяма мъка ми е, че станах очевидец на последните дни на Египет, когато онази глупава царица допусна царството ни да бъде превзето от римляните. Аз съм последният магьосник, когото обучиха в Дома на живота, преди той да премине в нелегалност. Много от най-могъщите ни тайни се изгубиха, включително заклинанията, с които учителят ми удължи живота. И до днес магьосниците са дълголетници — понякога живеят столетия, — но аз съм на тази земя от две хилядолетия.
— Значи си безсмъртен?
Смехът му прерасна в раздираща кашлица. Той се преви надве и сви длани пред устата си. Исках да помогна, но не знаех как. Йероглифите, които светеха около него, потрепериха и помръкнаха.
Накрая кашлицата утихна.
Искандар си пое предпазливо въздух.
— Едва ли съм безсмъртен, скъпа. Всъщност… — Той не се доизказа. — Но както и да е. За какво беше видението?
Сигурно не беше зле да си мълча. Не исках да ме превръщат в буболечка заради това, че съм нарушила правилата, а и видението ме беше хвърлило в ужас — особено мигът, когато станах граблива птица. Но видях колко добро е лицето на Искандар и сърце не ми даде да си мълча. Накрая си казах всичко. Е, почти всичко. Пропуснах частта с хубавото момче и да, знам, че е смешно, но се смутих. Бях убедена, че с моето развихрено въображение съм си го измислила, защото беше изключено древноегипетските богове да са чак толкова красиви.
Известно време Искандар само седеше и почукваше с жезъла по стъпалата.
— Видяла си, Сейди, събитие от дълбоката древност… как Сет се качва с насилие на египетския престол. Знаеш, скрил е ковчега на Озирис и Изида е тръгнала да го търси надлъж и шир по света.
— Значи накрая го е върнала?
— Не точно. Озирис е бил върнат към живот… но само в Подземното царство. Станал е цар на мъртвите. Когато е пораснал, синът им Хор се е опълчил заради престола срещу Сет и е водил много тежки битки. Затова е наричан Отмъстителя. Както ти казах… стара история, но боговете са я повтаряли многократно.
— Как така са я повтаряли?
— Те следват определени модели. В някои отношения са повече от предвидими: разиграват през вековете едни и същи вражди и зависти. Менят се само обстановката и хората, в които се въплъщават.
Пак тези хора, в които боговете се въплъщават. Сетих се за клетницата в Нюйоркския музей, която се беше превърнала в богинята Серкет.
— В моето видение Изида и Озирис бяха мъж и жена — споделих аз. — Хор беше на път да се роди като техен син. Но Картър ми е разказвал друга история, където и тримата са братя и сестра, деца на небесната богиня.
— Да — съгласи се Искандар. — Който не познава естеството на боговете, може да се обърка. Те могат да стоят на земята в чист вид най-много няколко мига. Затова трябва да се въплътят в нещо.
— Искаш да кажеш, в някого.
— Могат да се въплътят и в предмети със силна енергетика, например в статуи, амулети, паметници, в някои модели автомобили. Но предпочитат човешкия вид. Виждаш, че някои богове притежават огромна мощ, но само хората имат съзидателна жилка, само те могат да променят историята, вместо просто да я повтарят. Хората могат… как ли го казвате днес… да надскочите себе си.
— Така се изразяваме — потвърдих аз.
— Да. Съчетанието между творчеството на човека и мощта на бога понякога е доста страшно. При всички положения, когато са дошли за пръв на земята, Озирис и Изида са се въплътили в брат и сестра. Но обикновените простосмъртни, в които боговете се вселяват, не са вечни. Те умират, износват се. По-късно през историята Озирис и Изида са приели други форми: вселили са се в хора, които са били мъж и жена. Хор, който в един живот им е бил брат, през друг се е преродил като техен син.