Тя му показа как да нарисува йероглифа и Картър го повтори върху папируса. Не се случи нищо.
— Изречи думата — посъветва Зия.
— Меч — каза Картър.
Думата припламна и угасна, а върху папируса се появи нож за масло.
Аз се засмях.
— Много яко!
Картър изглеждаше така, сякаш — аха — и да припадне, но успя да се усмихне. Взе ножа и се закани да ме наръга с него.
— Като за пръв път много добре — похвали го Зия. — Не забравяй, не ти създаваш ножа. Само го призоваваш от Маат — съзидателната сила на всемира. Йероглифите са шифърът, който употребяваме. Затова се наричат Божествено слово. Колкото по-добър е магьосникът, толкова по-лесно му е да владее словото.
Затаих дъх.
— Йероглифите, които се рееха из Залата на епохите. Сякаш се събираха около Искандар. Той сигурно ги е призовавал.
— Не точно — отвърна Зия. — Присъствието му е толкова силно, че е достатъчно да е в помещението, та езикът на всемира да стане видим. В каквото и да сме се специализирали, ние, магьосниците, се надяваме да станем изразители на Божественото слово — да знаем езика на сътворението така добре, че да създаваме действителността само като говорим, без да използваме свитък.
— Само като кажем думата „натроши се“ — престраших се да допълня аз. — И вратата да се пръсне на парчета.
Зия се свъси.
— Да, но за такова нещо се искат години упражнения.
— Така ли? Е…
Видях с крайчеца на окото, че Картър клати глава и ме предупреждава мълком да не говоря.
— Хм… — изпелтечих. — Някой ден ще се науча да го правя.
Зия вдигна вежда.
— Първо трябва да усвоиш йероглифите.
Вече ми бе дошло до гуша от високомерието й, затова взех пръчицата и написах „огън“ на английски. Зия се наведе и се смръщи.
— Не е хубаво да…
Но още преди да се е доизказала, в лицето й блъвна огнен стълб. Аз изпищях, бях сигурна, че съм направила нещо ужасно, но когато огънят угасна, Зия пак си беше там, изглеждаше учудена, а веждите й бяха опърлени и косата отстрани тлееше.
— Майко мила! — възкликнах. — Извинявай, извинявай. Сега ще умра ли?
Зия ме гледа колкото сърцето ми да удари три пъти.
— Сега — оповести. — Според мен сте готови за дуел.
Минахме през поредния вълшебен тунел, който Зия измагьоса направо върху стената на библиотеката. Влязохме в кръг въртящ се пясък и целите в прах и песъчинки, излязохме от другата страна, пред някакви развалини. Бях почти заслепена от силното слънце.
— Мразя ги тези портали — промърмори Картър и си изтръска косата от пясъка.
После се огледа и се ококори от изумление.
— Луксор! Намира се на колко… на стотици километри южно от Кайро!
Въздъхнах.
— И това те изненадва, след като се телепортирахме от Ню Йорк?
Той беше погълнат да разглежда наоколо и не ми отговори.
Развалини като развалини, отсъдих аз, въпреки че поне според мен, видиш ли веднъж купчина изронени египетски камъни, можеш да смяташ, че си ги видял всичките. Стояхме на широка улица със зверчета с човешки глави от двете страни, повечето счупени. Зад нас пътят се простираше докъдето поглед стига, отпред обаче свършваше при храм, много по-голям от храма в музея в Ню Йорк.
Стените бяха високи поне колкото шест етажа. От двете страни на входа на страж стояха големи каменни фараони, а отляво се издигаше самотен обелиск. Както личеше, навремето е имало такъв и отдясно, но сега той беше изчезнал.
— Луксор е ново име — обясни Зия. — Преди векове тук се е намирал град Тива. Този храм е бил сред най-важните в Египет. Най-доброто място да се упражняваме.
— Защото вече е разрушен ли? — полюбопитствах аз.
Зия ме изгледа свъсена — вече й ставаше навик.
— Не, Сейди, защото и досега в него има много магия. И защото храмът е бил свещен за рода ви.
— Как така за рода ни? — намеси се и Картър.
Както обикновено, Зия не обясни. Само ни показа с ръка да тръгваме с нея.
— Тия грозотии, сфинксовете, не ми харесват — промърморих, докато вървяхме по пътя.
— Тези грозотии, сфинксовете, са същества на закона и реда — възрази Зия, — закрилници на Египет. Те са на наша страна.
— Щом казваш.
Картър ме сръга, докато минавахме покрай обелиска.
— Да знаеш, че другият, който липсва, е в Париж.