Завъртях очи.
— Благодаря, Господин Уикипедия. Мислех, че са в Ню Йорк и Лондон.
— Тези двата тук са други — уточни Картър, сякаш това ме вълнуваше. — Вторият Луксорски обелиск е в Париж.
— Жалко, че не съм в Париж — казах. — Там е много по-хубаво, отколкото на това място.
Минахме през прашен двор, заобиколен от порутени колони и статуи с различни липсващи телесни части. Въпреки това виждах, че навремето мястото си е било доста внушително.
— Къде са хората? — попитах. — Обед е, зимната ваканция. Би трябвало да има купища туристи.
Зия направи погнусена физиономия.
— Обикновено да, има. Насърчих ги няколко часа да не се тълпят тук.
— Как?
— Съзнанието на простосмъртните се манипулира лесно.
Тя се вторачи в мен и аз си спомних как в музея в Ню Йорк ме е принудила да говоря. О, да, направо си просеше да й опърля още веднъж веждите.
— А сега дуелът — подкани Зия.
Извади жезъла и нарисува върху пясъка два кръга, които отстояха на десетина метра един от друг. Упъти ме да застана в единия, а Картър прати във втория.
— Нима се налага да се дуелирам точно с него? — възкликнах аз.
Стори ми се нелепо. Картър бе проявил само една способност: да призовава ножове за масло и птици, които се облекчаваха върху главата му. Е, да, и да отбива кинжали, както онзи път на моста над пропастта, но все пак… ами ако го наранях? Колкото и да беше дразнещ, не исках да призова, без да искам, символа от къщата на Еймъс и да разкъсам брат си на парчета.
Картър вероятно си мислеше същото, защото започна да се поти.
— Ами ако сбъркаме нещо? — попита.
— Аз ще ви наглеждам как се дуелирате — обеща Зия. — Ще започнем бавно. Побеждава магьосникът, който извади от кръга другия.
— Но ние не сме обучени — възразих.
— Човек се учи, като прави нещата — отсече тя. — Това тук, Сейди, не ти е училище. Не можеш да усвоиш магията, като седиш на чин и си водиш записки. Магията се усвоява само като я правиш.
— Ама…
— Впрегнете всички сили, които имате — продължи Зия. — Използвайте онова, с което разполагате. Започвайте!
Погледнах разколебана Картър. „Да използвам онова, с което разполагам ли?“ Отворих кожената торба и погледнах вътре. Буца восък? Вероятно не. Извадих вълшебната пръчка и жезъла. Жезълът веднага се удължи в ръцете ми и стана бял, двуметров.
Картър пък извади меча, макар и да не си представях какво ще прави с него. Беше малко трудничко да ме удари от десет метра.
Исках всичко това да приключва по-бързо и вдигнах жезъла — бях видяла, че Зия прави така. Помислих си думата „огън“.
Около върха на жезъла се разгоря малък пукащ пламък. Огънят в миг блесна, но после зрението ми се замъгли. Пламъкът угасна. Свлякох се на колене, имах чувството, че съм пробягала маратон.
— Добре ли си? — провикна се Картър.
— Не — оплаках се аз.
— Ако тя се свлече в безсъзнание, ще победя ли? — попита брат ми.
— Млъквай! — креснах му.
— Внимавай, Сейди — извика Зия. — Взе енергия не от жезъла, а от собствените си запаси. Можеш бързо да изчерпаш магията си.
Изправих се със залитане.
— Обясни!
— В началото на дуела магьосникът прелива от сили, както когато се наядеш хубаво…
— Изобщо не съм се наяла хубаво — напомних й аз.
— Всеки път, когато правиш магия — продължи тя, — изразходваш енергия. Можеш да я черпиш от себе си, но трябва да си знаеш границите. В противен случай ще се изчерпаш, че и по-лошо.
Преглътнах и погледнах тлеещия жезъл.
— Колко по-лошо?
— Можеш буквално да изгориш.
Поколебах се — мислех как да задам следващия въпрос, без да казвам прекалено много.
— Но аз съм правила магии и преди. Понякога не ме изтощават. Защо?
Зия откопча амулета около врата си. Метна го във въздуха, той блесна и се преобрази на огромен лешояд. Грамадната черна птица се извиси над развалините. Щом се скри от поглед, Зия протегна ръка и амулетът се появи върху дланта й.
— Магията може да бъде взета от много места — обясни тя. — Може да бъде заложена в свитъци, вълшебни пръчки и жезли. Особено силни са амулетите. Магията може да се вземе и направо от Маат — прави се с Божественото слово, но е трудно. Или… — Тя се вторачи в мен. — Или да бъде призована от боговете.
— Защо ме гледаш? — попитах настойчиво. — Не съм призовавала никакви богове. Те сякаш сами ме намират.