Тя си сложи амулета, но не отговори.
— Я чакай! — намеси се Картър. — Твърдиш, че това място тук е било свещено за рода ни.
— Да — съгласи се тя.
— Но нали тук… — Той се свъси. — Нали всяка година фараоните са провеждали тук празници, нещо такова.
— Точно така — потвърди Зия. — Фараонът е идвал начело на шествието чак от Карнак в Луксор. Влизал е в храма и се е сливал с боговете. Понякога това е било просто обред. Друг път, с велики фараони като Рамзес… — посочи тя една от огромните разядени статуи.
— Боговете всъщност са се вселявали в тях — прекъснах я аз — бях си спомнила какво ми е казал Искандар.
Зия присви очи.
— А заявяваш, че не знаеш нищо за миналото на рода ви.
— Чакайте малко — спря ни Картър. — Твърдиш, че сме свързани с…
— Боговете избират внимателно в кого да се вселят — продължи Зия. — Винаги предпочитат хора от династиите на фараоните. Когато в жилите на един магьосник тече кръвта на две царски династии…
Спогледах се с Картър. В съзнанието ми изникнаха думите на Баст, че родът ми е предопределен за магия. Еймъс също беше споменал, че и двата ни рода имат сложни взаимоотношения с боговете и че ние с Картър сме най-могъщите деца, раждали се от столетия. Изпитах неприятно чувство, сякаш ме гъделичка боцкащо одеяло.
— Майка и татко са от различни царски династии — заявих. — Татко… явно е потомък на Нармер, първия фараон. Казах ти, че прилича на онази картинка!
— Изключено — отсече Картър. — Било е преди пет хилядолетия. — Аз обаче забелязах, че той мисли усилено. — В такъв случай семейство Фауст… — Брат ми се обърна към Зия. — Този двор тук е построен от Рамзес Велики. Нима твърдиш, че родът на мама води началото си от него?
Зия въздъхна.
— Само не ми казвай, че майка ви и баща ви не са ви го споменавали. Защо според теб сте толкова опасни за нас?
— Защото смятате, че в нас са се вселили богове — отвърнах, направо вцепенена. — Заради това ли сте нащрек… само заради нещо, което предците ни от едно време са извършили? Ама че тъпотия.
— В такъв случай ми докажете! — заяви Зия. — Дуелирайте се — нека видя колко слаба е магията ви!
Обърна ни гръб, сякаш нямахме никакво значение за нея.
На мен ми кипна — това бяха двата най-гадни дни в живота ми. Бях изгубила баща си, дома и котката си, бях нападната от чудовища и ми изляха на главата ледена вода. А сега и тази вещица ми обръщаше гръб. Не искаше да ни обучава. Искаше да види колко сме опасни.
Е, чудо голямо.
— Хм, Сейди! — извика Картър.
Явно беше разбрал по лицето ми, че е трудно да ме вразуми.
Съсредоточих се върху жезъла си. „Може би не огън. Котките винаги са ме обичали. Може би…“
Метнах жезъла право към Зия. Той падна на земята отзад при краката й и тутакси се преобрази на ръмжаща лъвица. Изненадана, Зия се обърна кръгом, но точно тогава всичко се обърка.
Лъвицата се насочи към Картър и го нападна, сякаш знаеше, че би трябвало да се сражавам с него.
Разполагах със стотна от секундата, през която си помислих: „Какво направих?“.
После котката се спусна… и очертанията на Картър трепнаха. Той се издигна над земята, заобиколен от златиста холографска обвивка, каквато беше използвала и Баст, с тази разлика, че грамадното му изображение бе на воин с глава на сокол. Картър развъртя меча и воинът сокол направи същото, като разсече лъвицата с трепкащо острие от енергия. Тя се разпадна във въздуха, а жезълът ми изтрака на земята — беше прекършен почти на две.
Аватарът на Картър проблесна, после също се стопи. Брат ми се свлече на земята и се усмихна.
— Забавно.
Не изглеждаше дори уморен. След облекчението, че не съм го убила, си дадох сметка, че също не се чувствам уморена. Всъщност дори имах повече енергия.
Обърнах се предизвикателно към Зия.
— Е? Сега е по-добре, нали?
Лицето й беше пепеляво.
— Соколът. Той… той призова…
Но още преди да се е доизказала, по камъните прокънтяха стъпки. На двора изтича невръстно момче — посветен, — което явно беше изпаднало в паника. По прашното му лице се стичаха сълзи. То каза припряно на арабски нещо на Зия. Щом го чу, тя седна тежко на пясъка. Покри лице и раменете й се разтресоха.
Ние с Картър излязохме от кръговете на схватката и се затекохме към нея.
— Зия! — възкликна Картър. — Какво се е случило?