— Защо? Какво е?
Тя смъкна вълшебната пръчка и огънят угасна.
— Не ми е приятно да ме следят, Картър.
— Извинявай. Реших, че може би си в беда.
Зия понечи да отговори нещо, но явно се отказа.
— В беда… не е далеч от истината.
Седна тежко и въздъхна. От свещите кехлибарените й очи изглеждаха тъмни и тъжни.
Зия се взря във фотографиите зад жертвеника и аз забелязах, че на някои от тях е снимана тя. Там беше малко босо момиченце, което стоеше пред кирпичена къща и гледаше фотоапарата с презрително присвити очи, сякаш не искаше да го снимат. До тази фотография имаше друга, по-широка, с цяло село на Нил — хора, при каквито татко ме водеше понякога, места, където от две хилядолетия не се бе променило почти нищо. Тълпата селяни се усмихваха и махаха с ръка към фотоапарата, сякаш празнуваха, а Зия се показваше над тях, седнала на раменете на някакъв мъж, явно баща й. Третата снимка беше семейна: Зия се беше хванала за ръцете на майка си и баща си. Това можеше да е всяко семейство на fellahin в Египет, но бащата беше с особено добри блеснали очи — помислих си, че сигурно има чувство за хумор. Лицето на майка й не беше забулено и тя се смееше, сякаш мъжът й току-що бе казал шега.
— Родителите ти са страхотни — отбелязах. — Това у вас ли е?
Зия сякаш бе на път да се ядоса, но се овладя. Или просто нямаше сили.
— Беше у нас. Селото вече не съществува.
Зачаках — не знаех дали ще събера смелост за въпроси. Двамата със Зия се погледнахме в очите и аз забелязах, че тя решава какво точно да сподели.
— Баща ми беше селянин — подхвана, — но работеше и за археолозите. В свободното си време обикаляше из пустинята, търсеше древни останки и нови места, подходящи за археологически разкопки.
Кимнах.
Това, което Зия описваше, си бе доста разпространено. От векове египтяните припечелваха допълнително по този начин.
— Една нощ, когато бях на осем години, баща ми намери статуя — обясни тя. — Малка, но много рядка: фигура на чудовище, издялано от камък. Беше заровена в яма заедно с много други скулптури, всичките натрошени. Тази обаче някак се бе запазила. Татко я донесе у нас. Не е знаел… Не е и подозирал, че магьосниците затварят в такива статуи чудовища и духове и ги чупят, за да унищожат същността им. Баща ми донесе в селото ненатрошената статуя… и без да иска, пусна на свобода…
Гласът й заглъхна. Тя се взря в снимката, на която баща й се усмихваше и я държеше за ръка.
— Съжалявам, Зия.
Тя сключи вежди.
— Намери ме Искандар. Унищожи заедно с другите магьосници чудовището… но закъсня малко. Намериха ме свита на кълбо край огнище сред тръстиките, където ме била скрила майка ми. Бях се спасила само аз.
Опитах да си представя как е изглеждала, когато Искандар я е намерил: момиченце, което е загубило всичко, сам-само сред разрушеното село. Беше ми трудно да я видя такава.
— Значи това помещение тук е светилище в памет на семейството ти — предположих. — Идваш в него да почетеш паметта му.
Зия ме погледна невиждащо.
— Точно там е лошото, Картър. Не помня нищо. Искандар ми разказа за миналото ми. Даде ми тези снимки, обясни какво се е случило. Но… аз нямам никакъв спомен.
Понечих да кажа: „Била си само на осем години“. Но се сетих, че и аз съм бил на същата възраст, когато мама е починала и са ни разделили със Сейди. Помнех ясно всичко. Къщата ни в Лос Анджелис и как са изглеждали звездите над задната веранда, откъдето се виждаше океанът. Татко ни разказваше някакви небивалици за съзвездията. После всяка вечер, преди да си легнем, ние със Сейди се гушехме до мама на канапето и си оспорвахме вниманието й, а тя настояваше да не вярваме и на дума от онова, което ни е разказал татко. Обясняваше науката за звездите, говореше за физика и химия, сякаш бяхме нейните студенти. Сега, като се замислех, се питах дали не се е опитвала да ни предупреди: не вярвайте на онези богове и митове. Прекалено опасни са.
Помнех последния път, когато цялото семейство отидохме в Лондон, колко притеснени изглеждаха в самолета мама и татко. Помнех как татко е дошъл след смъртта на мама в жилището на баба и дядо и ни е съобщил, че е станала злополука. Още преди да е обяснил, разбрах, че се е случило нещо лошо, защото никога дотогава не бях виждал татко да плаче.
Но място не можех да си намеря, че някои дребни подробности наистина са се заличили: как е миришел парфюмът на мама, как е звучал гласът й. Колкото по-голям ставах, толкова повече се вкопчвах в тези неща. Не си представях да не помня нищо. Как изобщо издържаше Зия?