— Може би… — Затърсих мъчително точните думи. — Може би ти просто…
Зия вдигна ръка.
— Повярвай, Картър. Опитвала съм да си спомня. Безполезно е. Искандар е единственият близък човек, когото някога съм имала.
— А приятели?
Тя ме погледна така, сякаш съм употребил чужда дума. Сетих се, че не съм виждал в Първи ном наши връстници. Всички бяха или по-малки, или много по-големи.
— Нямам време за приятели — обясни Зия. — Пък и, щом посветените навършат тринайсет години, ги пращат в други номове по всички краища на света. Единствена аз останах тук. Обичам да стоя сама. Хубаво е.
Настръхнах целият. Бях казвал много, много пъти същото, ако ме попитаха какво е да уча вкъщи с татко. Не ми ли липсват приятелите? Не искам ли нормален живот?
— Обичам да стоя сам. Хубаво е.
Опитах се да си представя как Зия учи в обикновена гимназия, как запаметява комбинацията на шкафчето си и седи в бюфета. Не успях. Стори ми се, че ще се чувства не по-малко объркана от мен.
— Знаеш ли какво — подхванах. — След проверката, след Демонските дни, след като всичко се успокои…
— Няма да се успокои.
— Ще те заведа в парка.
Зия примига.
— В парка ли? Защо?
— За да се помотаем там — отвърнах. — Ще си купим хамбургери. Ще идем на кино.
Тя се поколеба.
— На това ли му викаш „среща“?
Изражението ми сигурно е било безценно, защото Зия се усмихна.
— Приличаш на крава, ударена с лопата.
— Не исках… Смятах само да…
Тя се засмя и изведнъж ми стана по-лесно да си я представя най-обикновена гимназистка.
— Ще го чакам с нетърпение този парк, Картър — рече ми. — Ти си или много интересен, или много опасен човек.
— Хайде да се задоволим с интересния.
Зия махна с ръка и вратата изникна отново.
— А сега върви. И внимавай. Следващия път, когато тръгнеш да се разхождаш, може и да не ти провърви толкова.
На прага се обърнах.
— Какво беше онова черно бляскаво нещо, Зия?
Усмивката й помръкна.
— Магия за невидимост. Могат да я засекат само най-могъщите магьосници. Ти не би трябвало да я забелязваш.
Тя се взря в мен — чакаше да й отговоря, а аз не можех.
— Сигурно защото… магията е отслабнала, нещо такова — успях да изпелтеча. — И мога ли да попитам за синьото кълбо?
Зия се свъси.
— Какво синьо кълбо?
— Онова нещо, което пусна и то мина през тавана.
Тя изглеждаше озадачена.
— Не проумявам… не знам за какво ме питаш. Може би заради свещите си получил зрителна измама.
Неловко мълчание. Или Зия ме лъжеше, или полудявах… или… и аз не знам какво. Сетих се, че не съм й казал за видението с Еймъс и Сет, но имах чувството, че за тази вечер и без това съм прекалил.
— Добре тогава — рекох. — Лека нощ.
Върнах се в спалното помещение, но дълго не можах да заспя.
А сега бързо напред към Луксор. Сигурно вече разбирате защо не исках да оставям Зия и защо не вярвах, че тя може да ни причини зло.
От друга страна, съзнавах, че не ни лъже за Дежарден. Този тип нямаше да му мисли много-много и щеше да ни превърне в охлюви. И това, че Сет е говорил в съня ми на френски… „Bon soir, Еймъс.“ Дали беше просто съвпадение… или ставаше нещо много по-страшно?
При всички положения, след като Сейди ме подръпна за ръката, аз тръгнах с нея.
Излязохме тичешком от храма и се насочихме към обелиска. Но, иска ли питане, не беше чак толкова просто. Все пак сме от рода Кейн. При нас никога нищо не е просто.
Точно когато се приближихме до обелиска, чух съсъка на вълшебен портал. От пясъчната вихрушка на стотина метра по пътеката изникна гологлав магьосник в бяла мантия.
— Побързай — подкани Сейди. Грабнах от чантата жезъла и й го метнах. — Дръж, нали прекърших твоя на две, а аз ще се задоволя с меча.
— Но аз не знам какво да правя — възрази тя и започна да оглежда внимателно основата на обелиска, сякаш се надяваше да открие тайна ръчка.
Магьосникът се окопити и изплю пясък. После ни зърна.
— Стойте!
— Да бе, да — промърморих. — Ей сега.
— Париж. — Сейди се извърна към мен. — Каза, че другият обелиск е в Париж, нали така?
— Да. Хм, не искам да те притеснявам, но ако не побързаш…
Магьосникът вдигна жезъла си и започна да напява заклинания.