— Липсвах ли ви? — попита Баст.
18. Когато плодоядните прилепи освирепеят
Сгушихме се под стряхата на голямо бяло държавно учреждение и загледахме как дъждът се лее по площад „Конкорд“. Беше неприятен ден за посещение в Париж. Зимното небе беше сиво и похлупено, а студеният влажен въздух ме пронизваше чак до костите. Нямаше туристи, нямаше и пешеходци. Всички с капка мозък в главата си си седяха вкъщи край огъня и се наслаждаваха на топла напитка.
Река Сена вдясно лъкатушеше лениво през града. Паркът Тюйлери в другия край на площада беше забулен в гъста мъгла.
Насред площада се извисяваше самотният тъмен египетски обелиск. Зачакахме да изскочат още врагове, но те не се появиха. Спомних си как Зия е обяснила, че древните останки трябва да се охладят дванайсет часа, за да бъдат използвани отново. Дано беше права.
— Мирувай! — каза ми Баст.
Притисна ръка до гърдите ми и аз се смръщих. Прошепна нещо на египетски и болката ме отпусна бавно.
— Счупено ребро — оповести тя. — Сега е по-добре, но е хубаво да си починеш поне няколко минути.
— Ами магьосниците?
— Засега лично аз не бих се притеснявала от тях. В Дома ще решат, че сте се телепортирали другаде.
— Защо?
— Париж е Четиринадесетият ном — щабквартирата на Дежарден. Би било безумие да се опитвате да се скриете на негова територия.
— Страхотно, няма що — въздъхнах.
— И амулетите наистина ви защитават като с щит — допълни Баст. — Където и да беше Сейди, щях да я намеря, защото съм обещала да я закрилям. Но амулетите ще ви прикрият от очите на Сет и от други магьосници.
Сетих се за тъмната стая в Първи ном с децата, които се взираха в купичките дървено масло. Дали сега не ни търсеха? При тази мисъл настръхнах.
Опитах се да седна и отново се свъсих.
— Мирувай де — нареди Баст. — Наистина, Картър, не е зле да се научиш да падаш като котка.
— Ще поработя върху това — обещах аз. — А ти как изобщо си се спасила? Заради „деветте живота“ ли?
— О, остави я тази смешна легенда. Аз съм безсмъртна.
— Ами скорпионите! — възкликна Сейди, после се приближи и разтреперана, се загърна с дъждобрана на Баст. — Видяхме как те побеждават!
Баст измърка.
— Скъпа ми Сейди, наистина се притесняваш за мен. Трябва да отбележа, че съм работила за много деца на фараони, но вие двамата… — Тя беше трогната. — Е, съжалявам, ако съм ви разтревожила. Вярно е, че скорпионите почти сломиха силите ми. Отблъсквах ги възможно най-дълго. После имах енергия колкото да се преобразя отново на Кифличка и да се промъкна в Дуат.
— Мислех, че не си добра в номера с порталите — рекох аз.
— Е, Картър, първо, има много начини да влезеш и да излезеш от Дуат. Той се състои от множество различни кръгове и равнища: Бездната, Нощната река, Земята на мъртвите, Земята на демоните…
— Страхотно! — промърмори Сейди.
— При всички положения, порталите приличат на врати. Минават през Дуат, за да свържат една част от света на простосмъртните с друга. Да, не съм добра в това. Но аз съм създание на Дуат. Когато съм сама, е относително лесно да се промъкна на най-близкото равнище, за да избягам бързо.
— Ами ако те бяха убили? — попитах аз. — В смисъл ако бяха убили Кифличка?
— Тогава щях да бъда прокудена на дъното на Дуат. Все едно да ми сложиш краката в бетон и да ме пуснеш в морето. Щяха да минат години, може би векове, докато събера сили да се върна в света на простосмъртните. За щастие това не се случи. Върнах се веднага, но докато стигна в музея, магьосниците вече ви бяха пленили.
— Не бяхме точно пленени — възразих аз.
— Така ли, Картър? Колко време стояхте в Първи ном, преди те да решат да ви убият?
— Хм, около двайсет и четири часа.
Баст подсвирна.
— Станали са по-дружелюбни. Навремето само за няколко минути превръщаха малките богове в прах.
— Ние не сме… я чакай, как ни нарече?
Сейди отговори като в унес:
— Малки богове. Такива сме, нали? Точно заради това Зия беше толкова уплашена от нас, а Дежарден иска да ни убие.
Баст потупа Сейди по коляното.
— Винаги си ми била схватлива, скъпа.
— Чакайте — намесих се аз. — Какво искате да кажете, че в нас са се вселили богове ли? Невъзможно. Все щях да…