Точно тогава се сетих за гласа в главата си, предупредил ме да се скрия, когато срещнах Искандар. Сетих се за всички неща, за които изведнъж съм придобил умения: например да се бия с меч и да призовавам вълшебни доспехи. Не ги бях учил у дома с татко.
— Картър — рече Сейди. — Когато Розетският камък се счупи, от него на свобода излязоха пет бога, нали така? Татко се е слял с Озирис. Еймъс ни го каза. Сет… не знам. Той се измъкна. Но ние с теб…
— Нас ни защитиха амулетите! — Стиснах Окото на Хор около врата си. — Татко каза, че ще ни пазят.
— Ако останем извън залата, както ни предупреди баща ни — напомни Сейди. — А ние бяхме вътре и гледахме. Искахме да му помогнем. Направо си поискахме могъщество, Картър.
Баст кимна.
— Там е цялата разлика. Покана.
— И оттогава… — Сейди ме погледна плахо, сякаш ме предизвикваше да й се присмея. — Имам чувството, че чувам в главата си глас…
Вече бях станал вир-вода от студения дъжд. Ако Сейди не се беше намесила, може би щях да отричам още малко онова, което се случваше. Но си помислих за думите на Еймъс, че родът ни е свързан отдавна с боговете. Помислих си и какво ни е казала Зия за нашето родословие: „Боговете избират внимателно в кого да се вселят. Винаги предпочитат потомци на фараоните.“
— Добре де — признах си. — И аз чувам гласове. Значи или и двамата полудяваме…
— Амулетите — прекъсна ме Сейди, после извади своя изпод тениската и го показа на Баст. — Това е символ на богиня, нали?
Отдавна не го бях виждал. Различаваше се от моя. Приличаше ми на ankh или може би на нещо, вързано на сложен възел.
— Това е tyet — обясни Баст. — Вълшебен възел. И все пак често го наричат…
— Възела на Изида — прекъсна я Сейди. Не проумявах откъде го знае, но тя изглеждаше повече от сигурна. — В Залата на епохите видях изображение на Изида, после самата аз се превърнах в нея, опитах да се отскубна от Сет и… о, Боже. Аз съм Изида, нали?
Тя сграбчи тениската си, сякаш искаше да отблъсне от себе си физически богинята. Единственото, което можех да направя, бе да гледам. Сестра ми с нейната проскубана коса на червени кичури, с ленената пижама и кубинките… как изобщо бе възможно да се притеснява, че в нея се е вселила богиня? Коя богиня ще я поиска — освен може би богинята на дъвките?
Макар че всъщност… и аз чувах вътре в себе си глас. Глас, който определено не беше моят. Погледнах си амулета — Окото на Хор. Замислих се за митовете, които знаех: как Хор, синът на Озирис, трябва да отмъсти за баща си, като победи Сет. И в Луксор призовах аватар с главата на сокол.
Страхувах се да опитам, но все пак си помислих: „Хор?“ „Е, крайно време беше — рече другият глас. — Здравей, Картър.“
— О, не — възкликнах, бях изпаднал в паника. — Не, не и не. Някой да донесе отварачка за консерви. В главата ми е заседнал бог.
Очите на Баст светнаха.
— Направо с Хор ли общуваш? Отличен напредък!
— Напредък ли? — ударих се аз по главата. — Разкарайте го от мен.
„Успокой се“, рече Хор.
— Само не ми казвай да се успокоя!
Баст се свъси.
— Не съм ти казвала такова нещо.
— Говоря му на него — посочих си аз челото.
— Ужас — проплака и Сейди. — Как да се отърва от нея?
Баст изсумтя.
— Първо на първо, Сейди, тя не е цялата в теб. Боговете са много силни. Можем да съществуваме едновременно на много места. Иначе да, духът на Изида се е вселил отчасти в теб. Точно както Картър носи сега в себе си духа на Хор. И, честно казано, и двамата би трябвало да се чувствате поласкани.
— Да, да, много сме поласкани — отвърнах. — Открай време си мечтая да бъда обсебен.
Баст завъртя очи.
— Недей така, Картър, изобщо не си обсебен. Пък и вие с Хор искате едно и също — да победите Сет, точно както преди хилядолетия е направил Хор, след като Сет е убил за пръв път Озирис. Не го ли направиш, баща ти е обречен и Сет ще стане цар на цялата земя.
Погледнах към Сейди, тя обаче не ми помогна особено. Смъкна рязко амулета от шията си и го метна долу.
— Изида е проникнала през амулета, нали? Е, аз пък…
— Лично аз не бих го правила — предупреди Баст.
Но Сейди извади вълшебната пръчка и смачка амулета. От бумеранга от слонова кост се разлетяха сини искри. Сейди изписка и изпусна пръчката, която вече димеше. По ръката на сестра ми имаше черни следи от изгоряло. На амулета му нямаше нищо.