Бяхме сами насред библиотека. Дотук добре.
Затворих очи и си помислих, че няма да е зле да приема обичайния си вид. Когато ги отворих отново, си бях предишният Картър, който седеше на маса, облечен в предишните дрехи, и носеше на рамо работната чанта.
Сейди пак беше каня.
— Вече можеш да станеш както преди — обясних й.
Тя понаклони глава и ме погледна озадачено. Изграчи отчаяно.
Усмихнах се.
— Какво, не можеш ли? Птица ли ще си стоиш?
Сейди ме клъвна с изключително остра човка по ръката.
— Ох! — възроптах аз. — Какво съм ти виновен аз? Не се отказвай от опитите.
Тя затвори очи и настръхна така, че — аха — и да се пръсне, но пак си остана каня.
— Няма страшно — уверих я, като се постарах да не се подсмихвам. — Веднъж да се измъкнем оттук, и Баст ще ти помогне.
— Га-га-га.
— Ти стой тук и пази. Аз ще отида да поразгледам.
Помещението беше огромно — приличаше повече на истинска библиотека, отколкото на леговище на магьосник. Мебелите бяха от тъмен махагон. По всички стени от пода до тавана имаше библиотеки. Книгите преливаха и по пода. Някои бяха струпани на купчинки по масите или сместени на по-малки лавици. При прозореца имаше фотьойл точно като за Шерлок Холмс — да си седи там и да си пуши лулата.
Направех ли крачка, и дъсченият под скърцаше, от което се въсех. Не чувах в къщата да има някой, но не исках да рискувам.
Ако не броим стъклената врата за покрива, се влизаше само през тежка дървена врата, която се заключваше отвътре. Сложих резето. След това подпрях със стол дръжката на вратата. Съмнявах се това да попречи много дълго на магьосниците да проникнат вътре, но ако нещо се объркаше, все щях да спечеля няколко секунди.
Сякаш цяла вечност търсих по лавиците на библиотеките. Там бяха напъхани какви ли не книги — без азбучен ред, без номерация. Повечето заглавия не бяха на английски. В никоя от книгите нямаше йероглифи. Надявах се да зърна том, върху който с големи златни букви да пише „Книгата на Тот“, но де такъв късмет!
— Как ли изглежда такава книга? — запитах се.
Сейди извърна глава и ме изгледа. Бях почти сигурен, че ми казва да побързам.
Съжалих, че тук няма shabti, които, както в библиотеката на Еймъс, да ти носят разни неща — все пак се огледах, и не видях. Или може би…
Смъкнах чантата на татко от рамото си. Сложих на масата вълшебната му кутия и я отворих. Восъчното човече още си беше там, точно където го бях оставил. Вдигнах го и казах:
— Помогни ми, Кнедле, да намеря в тази библиотека тук „Книгата на Тот“.
Восъчните му очи се отвориха на мига.
— И защо да ти помагам?
— Защото нямаш друг избор.
— Мразя го този довод! Добре де… дръж ме нависоко. Не виждам лавиците.
Тръгнах да обикалям с него стаята и да му показвам книгите. Почувствах се голям глупак, задето съм организирал нещо като туристическа обиколка на някаква си восъчна кукла, но вероятно не чак такъв глупак, какъвто се чувстваше Сейди. Тя пак беше във вид на птица: пристъпваше напред-назад по масата и тракаше отчаяно с човка, докато се опитваше да си върне човешкия облик.
— Чакай малко! — спря ме Кнедъл. — Тази тук е древна… точно отпред.
Издърпах тънък том, подвързан с лен. Беше толкова мъничък, че сигурно щях да го пропусна, но ето че по корицата имаше йероглифи. Занесох го на масата и го отворих внимателно. Приличаше не толкова на книга, колкото на карта от четири парчета, която се разгъваше така, че видях пред себе си широк дълъг свитък папирус, върху който пишеше нещо почти неразличимо — толкова старо беше.
Погледнах Сейди.
— Обзалагам се, че ако не беше птица, щеше да ми го разчетеш.
Тя се опита да ме клъвне още веднъж, но аз си преместих ръката.
— Кнедле — казах. — Какъв е този свитък?
— Заклинание, изгубено във времето — оповести той. — Древни слова с неизразима мощ!
— Е? — подканих. — Пише ли на него как да победим Сет?
— Пише нещо много по-важно! Заглавието гласи: „Книга за призоваване на плодоядни прилепи“!
Зяпнах го, смаян.
— Сериозно ли говориш?
— Не бих се шегувал за такова нещо.
— Че на кого му е притрябвало да призовава плодоядни прилепи?
— Га-га-га — изграчи Сейди.
Избутах встрани свитъка и пак се заех да търся.
След десетина минути Кнедъл изписка от радост.