Хукнах към стъклената врата. В последния момент усетих, че летя — отново бях сокол, устремил се към студения дъжд. С шестото чувство на хищник усетих, че ме преследват някъде към четири хиляди освирепели плодоядни прилепа.
Соколите обаче са бързи като стрела. След като излязох навън, се насочих на север с надеждата да отклоня прилепите от Сейди и Баст. Изплъзнах им се лесно, но и внимавах да не се отдалечавам много, иначе те щяха да се откажат. После описах шеметно малък кръг и се понесох обратно към Сейди и Баст, към които се спуснах със сто и петдесет километра в час.
Баст ме погледна изненадана, когато тупнах на тротоара, препънах се и отново се превърнах в човек. Сейди ме хвана за ръката и чак тогава забелязах, че и тя си е върнала обичайния вид.
— Беше ужасно! — заяви сестра ми.
— Бързо, трябва да приложим стратегия за оттегляне — посочих аз небето, където облакът разлютени черни плодоядни прилепи се приближаваше все повече и повече.
— Към Лувъра! — Баст ни сграбчи за ръцете. — Там е най-близкият портал.
На три пресечки оттук. Беше изключено да успеем.
Точно тогава червената врата в къщата на Дежарден се отвори с гръм и трясък, но ние не чакахме да видим какво ще излезе отвътре. Хукнахме колкото ни крака държат по „Рю де Пирамид“.
19. Пикник на небето
/Хайде, Картър. Давай микрофона./
И така, и друг път, на един празник, съм ходила в Лувъра, но тогава не ме гонеха настървени плодоядни прилепи. Щях да изпадна в ужас, ако не бях толкова ядосана на Картър. Не можех да повярвам, че се е отнесъл така към птичия ми проблем. Да ви призная, си мислех, че цял живот ще си остана каня и ще се задушавам в този малък пернат затвор. А Картър, моля ви се, имаше наглостта да ми се присмива!
Зарекох се да му отмъстя, сега обаче си имахме други тревоги — как да останем живи.
Хукнахме презглава под студения дъжд. И аз не знам как не се плъзнах по мокрите улици. Погледнах назад и видях, че ни гонят двама мъже с бръснати глави, кози брадички и черни дъждобрани. Биха могли да минат и за обикновени простосмъртни, но носеха всеки по един светещ жезъл. Това не беше на добро.
Прилепите ни преследваха буквално по петите. Един ме ръфна за крака. Друг ми разбърка косата. Трябваше да се насиля да продължа да тичам. Присвиваше ме корем — нали, докато бях каня, глътнах една от малките гадинки, — не че съм искала да го ям де. Направих го само от инстинкт за самосъхранение!
— Сейди! — извика Картър, както бягахме. — Разполагаш с броени секунди да отвориш портала.
— Къде е? — отвърнах също с крясък.
Излязохме с бясна скорост по улица „Риволи“ на широк площад, заобиколен от крилата на Лувъра. Баст се устреми право към стъклената пирамида при входа, която светеше в здрача.
— Ти се шегуваш — казах. — Това тук не е истинска пирамида.
— Как да не е истинска, истинска си е — възрази Баст. — Пирамидата получава сила от своята форма. Тя е път към небето.
Накъдето и да се обърнехме, виждахме прилепи — хапеха ни по ръцете, кръжаха около краката ни. Ставаха все повече и повече и ни беше все по-трудно да виждаме и да се придвижваме.
Картър се пресегна да извади меча, после явно си спомни, че той вече не е у него. Беше го оставил в Луксор. Той изруга и затърси из работната чанта.
— Не се бавете! — предупреди Баст.
Картър извади вълшебната си пръчка. Съвсем отчаян, я метна по един от прилепите. Помислих си, че няма да постигне нищо, но вълшебната пръчка светна, сякаш бе нажежена до бяло, стовари се с все сила върху главата на прилепа и го повали. После рикошира из гъмжилото, просна още шест, седем, осем от малките чудовища и се върна в ръката на Картър.
— Не беше зле — отбелязах. — Карай все в този дух.
Стигнахме при основата на пирамидата. Пак добре, че по площада нямаше никой. Само това оставаше някой да пусне в интернет запис с безславната ми смърт, причинена от плодоядни прилепи.
— До залез-слънце остава една минута — предупреди Баст. — Сега е последната възможност за призоваване.
Тя извади ножовете и започна да съсича направо във въздуха прилепите — за да стоят по-далеч от мен. Вълшебната пръчка на Картър политна диво: откъдето и да минеше, поваляше прилепите. Аз застанах с лице към пирамидата и се опитах да си представя портал — както бях направила в Луксор, но ми бе почти невъзможно да се съсредоточа.