„Къде искаш да отидеш?“, попита в ума ми Изида. „Господи, все едно къде! В Америка!“
Усетих, че плача. Стана ми неприятно, но ужасът и страхът ми идват в повечко. Къде исках да отида ли? Исках, разбира се, да се прибера у дома! В апартамента в Лондон — в стаята си, при баба и дядо, при съучениците и предишния си живот. А не можех. Трябваше да мисля за баща ни и за задачата, която стоеше пред нас. Трябваше да се доберем до Сет.
„Америка — помислих си. — Незабавно!“
Избликът ми от чувства явно повлия. Пирамидата потрепери. Стъклените й стени проблеснаха и върхът на съоръжението засия.
Е, да, появи се пясъчна вихрушка. Лошото само беше, че тя бе увиснала точно над върха на пирамидата.
— Катерете се! — нареди Баст.
Лесно й беше на нея, беше котка.
— Отстрани пирамидата е много стръмна — възрази Картър.
Беше се справил добре с прилепите. Те лежаха зашеметени, на купчинки по настилката, но около нас пак прехвърчаха други, които ни хапеха навсякъде, където видеха гола кожа, а магьосниците се приближаваха.
— Ще ви метна — заяви Баст.
— Моля? — започна да недоволства Картър, но тя го сграбчи за яката и панталона и го хвърли отстрани на пирамидата.
Той припълзя по много недостоен начин на върха и се пъхна направо през портала.
— Сега си ти, Сейди — подкани Баст. — Хайде!
Още преди да съм се и помръднала, някой ревна:
— Стой!
Колкото и глупаво да звучи, застинах. Гласът беше толкова властен, че беше трудно да направя друго.
Двамата магьосници се приближаваха. По-високият каза на съвършен английски:
— Предай се, госпожице Кейн, и върни каквото принадлежи на господаря.
— Не го слушай, Сейди — предупреди Баст. — Ела насам.
— Богинята котка ви мами — заяви магьосникът. — Изостави поста си. Изложи всички ни на опасност. Води ви към гибел.
Усетих, че е искрен. Че е напълно убеден в онова, което казва.
Извърнах се към Баст. Изражението й се беше променило. Тя изглеждаше наранена, дори сломена от скръб.
— За какво говори той? — попитах. — Какво си направила?
— Трябва да тръгваме — предупреди Баст. — В противен случай ще ни убият.
Погледнах портала. Картър вече беше минал през него. Това реши всичко. Нямах никакво намерение да се деля от брат си. Колкото и да ме дразнеше, Картър беше единственият човек, който ми беше останал. (Не е ли потискащо?)
— Хвърли ме — казах аз.
Баст ме грабна.
— До скоро в Америка.
После ме метна отстрани на пирамидата. Чух как магьосникът реве:
— Предай се.
Стъклото до главата ми изтрещя от взрив. След това се гмурнах в смерча горещ въздух.
Събудих се в тясно помещение с евтин мокет, сиви стени и прозорци с алуминиева дограма. Изпитах чувството, че съм попаднала в хладилник, последна дума на техниката. Замаяна, седнах и видях, че съм цялата в студен влажен пясък.
— Уф — промърморих. — Къде сме?
Картър и Баст стояха на прозореца. Те явно бяха дошли на себе си по-рано, защото и двамата се изтръскваха.
— Трябва на всяка цена да видиш гледката — каза Картър.
Изправих се неустойчиво и за малко да падна отново, когато видях колко нависоко сме.
Под нас се бе разпрострял цял град — беше поне на стотина метра долу. Можех лесно да реша, че още сме в Париж, защото вляво се гънеше река и почти нямаше хълмове наоколо. Около плетеницата паркове и околовръстни шосета се мержелееха бели държавни учреждения, над които се бе разпростряло зимното небе. Но светлината не съответстваше. Тук още беше следобед, значи се бяхме придвижили на запад. И след като очите ми се плъзнаха към другия край на дългите правоъгълни зелени площи, съгледах голяма величествена сграда, която ми се стори странно позната.
— Това там не е ли… Белия дом?
Картър кимна.
— Да, довела си ни в Америка. Във Вашингтон, окръг Колумбия.
— Но ние сме чак в небето!
Баст се подсмихна.
— Не си уточнявала в кой американски град, нали?
— Ами… не.
— Значи си отворила портала за Съединените щати по подразбиране — най-могъщия източник на египетска сила в Северна Америка.
Погледнах я неразбиращо.
— Най-големият обелиск, вдиган някога — поясни тя. — Паметникът на Вашингтон.
Пак ми се зави свят и се отдръпнах от прозореца. Картър ме стисна за рамото и ми помогна да седна.