Думите му ме объркаха, но явно объркаха и уредника.
— Доктор Кейн! — възкликна той. — Добре ли сте?
Татко си пое дълбоко въздух.
— Извинявайте, доктор Мартин. Просто… разсъждавах на глас. Дали може да махнем стъклото? И да ми донесете от архива ви документите, за които ви помолих.
Мъжът кимна. Набра върху малко дистанционно устройство поредица цифри и предната част на стъклената витрина щракна и се отвори.
— Ще ми отнеме няколко минути да донеса бележките — обясни доктор Мартин. — Бих се поколебал да оставя всеки друг без охрана при камъка, както помолихте вие. Но съм убеден, че ще внимавате.
Той ни погледна, сякаш и тримата сме малки пакостници.
— Ще внимаваме — обеща татко.
Веднага щом стъпките на доктор Мартин се отдалечиха, той се обърна към нас с трескав поглед в очите.
— Много е важно, деца. Трябва да излезете от помещението. — Смъкна от рамото си работната чанта и отвори ципа колкото да извади велосипедна верига и катинарче. — Тръгнете след доктор Мартин. Ще намерите кабинета му в дъното на Голямата зала, вляво. Има само един вход. Щом той влезе вътре, промушете веригата между ръчките на вратата и я заключете хубаво. Трябва да го забавим.
— Искаш да го заключим вътре ли? — изведнъж наостри уши Сейди. — Супер!
— Какво става, татко? — попитах аз.
— Нямаме време за обяснения — отвърна той. — Това е последният ни шанс. Те идват.
— Кои? — полюбопитства Сейди.
Татко я хвана за раменете.
— Обичам те, скъпа. И съжалявам… съжалявам за много неща, но сега няма време. Ако се получи, обещавам, ще направя така, че да е по-добре за всички ни. Ти, Картър, си смелчага. Довери ми се. Запомни, трябва да заключите доктор Мартин. И после не се връщайте тук!
Беше лесно да заключим с веригата вратата на уредника. Но веднага след това погледнахме назад, откъдето бяхме дошли, и видяхме, че от Египетската галерия струи синя светлина, сякаш татко беше сложил огромен сияещ аквариум.
Сейди впи очи в мен.
— Я си признай, имаш ли представа какво е намислил?
— Не — отвърнах. — Но напоследък се държи странно. Мисли много за мама. Носи със себе си снимката й…
Не исках да казвам повече. За щастие Сейди кимна, сякаш е разбрала.
— Какво има в работната му чанта? — попита тя.
— Не знам. Казал ми е да не гледам никога вътре.
Сейди вдигна вежда.
— И ти дори не си надзъртал? Господи, съвсем в твой стил, Картър. Ти си безнадежден случай.
Тъкмо понечих да се защитя, когато подът се разтресе.
Сейди се стресна и ме сграбчи за ръката.
— Татко каза да не мърдаме оттук. Сигурно ще спазиш и тази заповед.
Всъщност заповедта ми се струваше съвсем разумна, но Сейди хукна по коридора и след миг колебание се затичах подире й.
Стигнахме входа на Египетската галерия и спряхме като заковани. Татко стоеше с гръб към нас пред Розетския камък. На пода около него сияеше син кръг, сякаш някой беше включил отдолу скрит неонов надпис.
Татко беше свалил палтото. Работната чанта беше оставена отворена в краката му и от нея се показваше дървена кутия с дължина към половин метър, изпъстрена с египетски рисунки.
— Какво държи татко? — прошепна ми Сейди. — Бумеранг ли?
И наистина, когато татко вдигна ръка, видях, че размахва огъната бяла пръчка. Но вместо да я метне, той докосна с нея Розетския камък. Сейди затаи дъх. Татко пишеше по камъка. Там, където пръчката се допреше в него, върху гранита изникваха светещи сини черти. Йероглифи.
Не проумявах какво става. Как изобщо беше възможно татко да пише с някаква си пръчка светещи думи? Но образът беше ярък и ясен: рога на овен над квадратче и Х.
— Отвори се — пророни Сейди.
Погледнах я изумен, защото ми прозвуча така, сякаш тя току-що бе превела думата, това обаче беше невъзможно. Дори аз, който бях с татко от години, можех да разчета само няколко йероглифа. Наистина си е трудно да ги научиш.
Татко вдигна ръце. Запя:
— У-зиир, и-ей.
И върху повърхността на Розетския камък блеснаха още два сини символа на йероглифи.