— Не е зле да си починеш — каза ми той. — Беше в безсъзнание… колко, Баст?
— Два часа и трийсет и две минути — отговори тя. — Съжалявам, Сейди. Оставаш без сили, ако на ден отвориш повече от един портал — дори да ти помага Изида.
Картър се свъси.
— А трябва да го направим още веднъж, нали? Тук слънцето не е залязло. Още можем да използваме портали. Хайде да отворим някой и да се прехвърлим в Аризона. Сет е там.
Баст стисна устни.
— Сейди не може да призове още един портал. Съвсем ще изнемощее. Аз не притежавам такава дарба. А ти, Картър… е, твоите способности са други. Не се сърди.
— О, не се сърдя — промърморих. — Сигурен съм, че пак ще ме повикаш, ако се наложи да отблъсквам плодоядни прилепи.
— Освен това, ако се използва някой от порталите, трябва да мине известно време, докато той се охлади — продължи Баст. Никой не може да използва Паметника на Вашингтон…
— Още дванайсет часа — изруга Картър. — Забравих.
Баст кимна.
— А дотогава Демонските дни вече ще са започнали.
— Значи трябва да отидем в Аризона по друг начин — заяви брат ми.
Едва ли е искал да се почувствам виновна, но се получи точно това. Не бях обмислила нещата добре и сега не можехме да мръднем от Вашингтон.
Погледнах с крайчеца на окото Баст. Искаше ми се да я попитам защо онези мъже при Лувъра са казали, че ни води към гибел, но се страхувах. Искаше ми се да вярвам, че тя е на наша страна. Може би, ако й дадех възможност, тя щеше да обясни сама.
— Ако не друго, поне онези магьосници не могат да ни проследят — намекнах.
Баст се подвоуми.
— Не, не могат през портала. Но в Америка има други магьосници. И още по-страшно… има слуги на Сет.
На гърлото ми заседна буца. Домът на живота си беше доста страшен, но спомнех ли си Сет и какво са направили слугите му с къщата на Еймъс…
— Ами книгата със заклинания на Тот? — попитах. — Поне намерили ли сме начин да се противопоставим на Сет?
Картър посочи ъгъла на помещението. Върху дъждобрана на Баст бяха оставени кутията с вълшебните принадлежности на татко и синята книга, която бяхме откраднали от Дежарден.
— Ти може би ще успееш да я разчетеш — каза Картър. — Ние с Баст не можахме. Дори Кнедъл се затрудни.
Взех книгата, всъщност свитък, прегънат няколко пъти. Папирусът беше толкова ронлив, че ме беше страх да го докосна. Страницата беше запълнена с какви ли не йероглифи и картинки, аз обаче не разбирах нищо. Способността ми да разчитам езика сякаш се беше изключила.
„Изида! — повиках аз. — Малко помощ?“
Тя продължи да мълчи. Може би я бях уморила. Или богинята ми се сърдеше, задето не съм й позволила да се всели в тялото, както Хор бе помолил Картър. Знам, много егоистично от моя страна.
Отчаяна, затворих книгата.
— Толкова труд за нищо.
— Не говори така — укори ме Баст. — Положението не е чак толкова лошо.
— Как да не е! — възразих аз. — Не можем да мръднем от Вашингтон. Разполагаме само с два дни да се доберем до Аризона и да спрем един бог, без да знаем как да го направим. А не успеем ли, никога вече няма да видим татко и Еймъс и може да настъпи краят на света.
— Това се казва дух! — оживи се Баст. — А сега хайде да си направим пикник.
Тя щракна с пръсти. Въздухът потрепери и на мокета се появиха купчина кутии с храна за котки „Фрискис“ и две опаковки прясно мляко.
— Хм — промърмори Картър, — можеш ли да измагьосаш и човешка храна?
Баст примига.
— Е, за вкусовете не споря.
Въздухът потрепери още веднъж. Появиха се чиния с препечени сандвичи със сирене, чипс и опаковка от шест кутийки кока-кола.
— Охо! — зарадвах се аз.
Картър продължи да мърмори. Сигурно сандвичите със запечено сирене не му бяха от любимите, но той си взе един.
— Скоро трябва да се махаме оттук — отбеляза, докато отхапваше. — В смисъл… туристи и така нататък.
Баст поклати глава.
— Паметникът на Вашингтон затваря в шест. Туристите вече са си отишли. Можем спокойно да пренощуваме тук. Щом се налага да пътуваме в Демонските дни, по-добре да го направим по светло.
Явно всички бяхме изтощени, защото повече не продумахме, докато не се нахранихме. Аз излапах три сандвича и изпих две кутийки кока-кола. Заради Баст всичко наоколо се вмириса на котешка храна с риба, после тя започна да си лиже ръката, сякаш се готвеше за котешка баня.