— Не можеш ли да не го правиш? — попитах я. — Притесняваш ме.
— О! — усмихна се тя. — Извинявай.
Затворих очи и се облегнах на стената. Беше ми приятно да си почивам, но усетих, че в помещението всъщност не е много тихо. Цялата сграда сякаш бучеше съвсем тихо, от което главата ми потреперваше и зъбите ми тракаха леко. Отворих очи и изправих гръб. Пак долових бученето.
— Какво е това? — попитах. — Вятърът ли?
— Вълшебна енергия — обясни Баст. — Казах ти вече, паметникът е могъщ.
— Но е строен в ново време. Като пирамидата пред Лувъра. Защо е вълшебен?
— Древните египтяни, Сейди, са били отлични строители. Подбирали са форми: обелиски, пирамиди — заредени със символична магия. Обелискът представлява слънчев лъч, увековечен в камък — животворен сноп светлина от първия цар на боговете Ра. Не е важно кога е построено съоръжението, то пак си е египетско. Затова можеш да използваш всеки обелиск, за да отвориш вратите на Дуат или да пускаш на свобода могъщи същества…
— Или пък да ги затваряш — допълних аз. — Както ти беше затворена в Иглата на Клеопатра.
Лицето й помръкна.
— Всъщност не съм била затворена в обелиска. Моя тъмница беше една създадена с магия бездна дълбоко в Дуат, а обелискът беше вратата, която родителите ти използваха, за да ме пуснат. Но иначе да. Всички символи на Египет са нещо като фокус на огромна магическа сила. Затова можеш да използваш обелиска, ако искаш да затвориш някой бог.
Хрумна ми нещо, но и аз не можех да разбера какво. Беше свързано с майка ми и с Иглата на Клеопатра, а също с обещанието, което баща ми беше дал в Британския музей: „Ще оправя нещата“.
Точно тогава се сетих за Лувъра и за думите на магьосника. Ала Баст изглеждаше много обидена и мен ме беше страх да я попитам, но не виждах друг начин да получа отговор.
— Магьосникът каза, че си напуснала поста си. Какво имаше предвид?
Картър се смръщи.
— Кога е било това?
Разказах му какво се е случило, след като Баст го е бутнала през портала.
Тя събра на купчина празните кутийки от котешка храна. Явно не й се искаше да отговаря.
— Когато ме затвориха — рече накрая, — не бях… не бях сама. Бях заключена заедно с една… с една твар на хаоса.
— Това лошо ли е? — полюбопитствах.
Ако се съдеше от лицето на Баст, отговорът беше „да“.
— Магьосниците го правят често… заключват някой бог заедно с чудовище, за да нямаме време да се опитваме да избягаме от затвора си. Борих се с това чудовище цяла вечност. Когато майка ви и баща ви ме пуснаха на свобода…
— Се измъкна и чудовището ли?
Баст се колеба твърде дълго и това не ми хареса.
— Не. Моят враг не можеше да избяга. — Тя си пое дълбоко въздух. — С последната магия, която направи, майка ви запечата входа. Врагът още беше вътре. Но магьосникът имаше предвид това. Според него „задължението“ ми е било да се сражавам цяла вечност с чудовището.
Звучеше правдоподобно, сякаш Баст споделяше мъчителен спомен, но не обясняваше другото, което магьосникът беше казал, че е изложила всички на опасност. Тъкмо събирах смелост да попитам какво е било чудовището, когато Баст се изправи.
— Ще отида да поразузная — каза най-неочаквано. — Ей сега се връщам.
Заслушахме как стъпките й кънтят по стълбището.
— Крие нещо — заяви Картър.
— Сам се досети, нали? — попитах го.
Той извърна очи и на мен веднага ми стана съвестно.
— Извинявай — казах. — Просто… какво ще правим?
— Ще спасим татко. Какво друго да правим? — Картър взе вълшебната пръчка и я завъртя между пръстите си. — Как мислиш, той сериозно ли говореше, когато каза, че… че ще върне мама?
Искаше ми се да отговоря с „да“. Повече от всичко ми се искаше да вярвам, че е възможно. Но се усетих, че клатя глава. В цялата история имаше нещо гнило.
— Искандар ми каза нещо за мама — подхванах аз. — Била е пророчица. Виждала е бъдещето. Искандар сподели, че благодарение на нея е преосмислил някои неща.
Сега за пръв път имах възможност да споделя с Картър, че съм разговаряла със стария магьосник, и му предадох най-подробно всичко.
Той сключи вежди.
— Смяташ, че е свързано със смъртта на мама ли… че тя е видяла нещо в бъдещето?
— Не знам. — Помъчих се да си спомня времето, когато съм била на шест години, но спомените бяха отчайващо размити. — Последния път, когато ни заведоха в Англия, не ти ли се стори, че двамата с татко сякаш бързаха… и правеха нещо наистина важно?