— Определено.
— Смяташ ли, че наистина е било важно да пуснат на свобода Баст? Не че не я обичам, разбира се… но дали това е било чак толкова важно, че да умреш заради него?
Картър се поколеба.
— Вероятно не.
— Ами да. Мисля, че татко и мама са смятали да направят нещо по-голямо, нещо, което не са успели да довършат. Може би татко е отишъл в Британския музей точно заради това — за да изпълни докрай задачата, каквато и да е била тя. За да „оправи нещата“. И цялата тази история как родът ни водел началото си отпреди милиард години, от фараони, в които се били вселили богове — защо не са ни казали? Защо татко не ни е предупредил?
Картър мълча дълго.
— Може би ни е пазел — предположи той. — В Дома на живота нямат вяра на семейството ни, особено след онова, което са направили майка и татко. Еймъс спомена, че си има причина да сме расли разделени — за да не отключим магията, която носим вътре в себе си.
— Страхотна причина да ни държат разделени, няма що! — промърморих.
Картър ме погледна странно и аз си дадох сметка, че думите ми са могли да минат и за комплимент.
— Просто исках да кажа, че е трябвало да са откровени с нас — побързах да добавя аз. — А не, разбира се, че съм искала да прекарвам повече време с този досадник, брат си.
Той кимна угрижено.
— Разбира се.
Заслушахме вълшебното бучене на обелиска. Опитах се да си спомня последния път, когато ние с Картър сме прекарвали така заедно времето и сме си говорели.
— Твоят… хм — почуках се аз отстрани по главата. — Твоят приятел помага ли?
— Не много — призна брат ми. — А твоята приятелка?
Аз поклатих глава.
— Страх ли те е, Картър?
— Малко. — Той заби в мокета вълшебната пръчка. — Не, много.
Погледнах синята книга, която бяхме откраднали — страници, запълнени с прекрасни магии и заклинания, които не можех да разчета.
— Ами ако не се справим?
— Не знам — отговори Картър. — Книгата как да овладеем стихията на сиренето сигурно щеше да ни бъде по-полезна.
— Или как да призоваваме плодоядни прилепи.
— Много те моля, само не и плодоядни прилепи.
И двамата се усмихнахме уморено и на мен ми стана едно такова хубаво. Но това не променяше нищо. Пак бяхме изпаднали в голяма беда и нямахме ясен план.
— Дали да не поспим, пък утре ще му мислим? — предложи Картър. — Днес ти изразходва много енергия. Аз ще стоя на пост, докато Баст се върне.
Всъщност го каза угрижено — притесняваше се за мен. Страхотно!
Аз не исках да спя. Не исках да пропускам нищо. Но усетих, че клепачите ми са невероятно натежали.
— Добре тогава — казах. — Не допускай да те хапят дървениците.
Легнах да поспя, но душата ми — моята ba — беше намислила друго.
20. На гости при обсипаната със звезди богиня
Дори не подозирах колко неприятно ще се чувствам. Картър беше обяснил как, докато е спял, неговата ba е напуснала тялото му, но беше съвсем друго да ми се случи и на мен. Беше много по-гадно от видението в Залата на епохите.
И така, понесох се във въздуха като сияещ дух с вид на птица. А тялото ми остана долу, потънало в непробуден сън. Само като се опитвам да го опиша, и ме заболява глава.
Първото, което ми хрумна, докато наблюдавах заспалата си форма долу: „Майко мила, изглеждам ужасно.“ Неприятно ми е да се гледам в огледалото или по мои снимки на страниците на приятелите ми в нета. Но сега, докато се гледах на живо, съвсем ми причерня. Косата ми приличаше на купа сено, ленената пижама ми стоеше ужасно, а петното върху брадичката ми беше огромно.
Второто, което ми хрумна, докато разглеждах странната проблясваща форма на моята ba: „А, без тия!“ Не ме интересуваше дали съм невидима за простосмъртните. След гадното изживяване като каня просто отказвах да се разхождам като светещо пиле с главата на Сейди. На Картър може и да му е все едно, но аз си имам изисквания.
Усещах как въздушните течения на Дуат ме тласкат и теглят моята ba към мястото, където душите ходят, когато получават видения, аз обаче не бях готова. Съсредоточих се много и си представих обичайния си вид (добре де, представих си се такава, каквато бих искала да изглеждам, малко по-хубава от обичайния си вид). И ето, моята ba прие човешка форма, която пак си виждаше всичко и си светеше, но приличаше повече на обикновен призрак.