„Е, това поне го оправихме“, казах си. И оставих теченията да ме понесат. Светът се стопи и потъна в мрак.
В началото не бях никъде — плувах в непрогледна тъмнина. После от здрача изникна младеж.
— Пак ли ти — каза той.
— Хм… — изпелтечих.
Е, вече ме познавате достатъчно добре. Не ми е в стила да пелтеча. Но това беше момчето, което бях срещнала във видението от Залата на епохите — красивото момче с черната мантия и рошавата коса. Тъмнокафявите му очи ми действаха изключително изнервящо и аз бях много доволна, че съм смъкнала лъскавата пилешка премяна.
Опитах още веднъж и този път успях да изрека цяла дума:
— Какво…
— Какво правя тук ли? — довърши галантно той вместо мен изречението. — Пътешествията на духовете и смъртта си приличат много.
— Не съм сигурна, че разбирам какво означава това — рекох. — Имам ли причини да се тревожа?
Той понаклони глава, сякаш мислеше върху въпроса.
— Този път не. Тя иска само да поговори с теб. Върви.
Момчето махна с ръка и в мрака се отвори врата. Бях притеглена към нея.
— Ще се видим ли пак? — попитах.
Но момчето беше изчезнало.
Озовах се в разкошно жилище насред небето. То беше без стени, без таван, а през пода му се виждаха светлините на града така, както ще ги зърнете от височината на самолет. Под краката ми се носеха облаци. Въздухът би трябвало да е смразяващо студен и прекалено рядък, за да дишаш спокойно, а на мен ми беше хубаво и топло.
От трите страни на стъклената масичка имаше кожени канапета, отдолу видях кървавочервен килим. В камината гореше огън. Във въздуха, там, където би трябвало да са стените, се рееха лавици за книги и картини. В ъгъла беше сложен бар плот от черен гранит, а в сумрака отзад една жена правеше чай.
— Здравей, дете мое — поздрави тя.
Излезе на светло и аз ахнах. От кръста надолу беше с египетска пола. Нагоре беше само с препаска през гърдите, а кожата й… кожата й беше тъмносиня и покрита със звезди. Но не нарисувани. Върху кожата на жената живееше целият космос: проблясващи съзвездия, галактики, толкова ярки, че чак не можеш да ги гледаш, светещи мъглявини от розов и син прах. Чертите на жената сякаш изчезваха сред звездите, които се движеха по лицето й. Косата й беше дълга и черна като нощта.
— Ти си Нут — казах. — Богинята на небето.
Тя се усмихна. Бляскавобелите й зъби приличаха на нова галактика, която току-що се е зародила.
Жената напълни от чайника втора чаша.
— Хайде да седнем и да си поговорим. Искаш ли малко sahlab?
— Хм… не е ли чай?
— Не, египетска напитка. Чувала ли си за топлия шоколад? Това тук прилича на топла ванилия.
Предпочитах чай, не бях пила от цяла вечност. Но човек сигурно не отказва на богиня.
— Ъъъ… да. Благодаря.
Седнахме заедно на канапето. За моя изненада светещите ми призрачни ръце не се затрудниха да хванат чашата и аз отпих съвсем спокойно от sahlab. Беше сладък и вкусен, в него едва-едва се долавяше мирисът на канела и кокосов орех. Стопли ме хубаво и изпълни въздуха с уханието на ванилия. За пръв път от много дни се почувствах в безопасност. После си спомних, че съм тук само по дух.
Нут остави чашата.
— Вероятно се питаш защо съм те довела тук.
— Къде точно е това „тук“? А, да, и кой е пазачът на вратата?
Надявах се да ми съобщи нещо за момчето в черно, но тя само се усмихна.
— Трябва да си пазя тайните, скъпа. Не мога да допусна от Дома на живота да се опитат да ме открият. Ще кажа само, че съм построила този дом с хубава гледка към града.
— Това тук… — Посочих с ръка обсипаната й със звезди синя кожа. — В човек ли си се вселила?
— Не, скъпа. Мое тяло е самото небе. Това тук е просто негово проявление.
— Но аз си мислех, че…
— Че извън Дуат боговете трябва непременно да се вселят физически в човек ли? За мен е малко по-лесно, аз съм дух на въздуха. Сред малцината богове съм, които никога не са били затваряни в тъмница, защото Домът на живота така и не успя да ме залови. Свикнала съм да бъда… свободна форма.
Най-неочаквано Нут и цялото жилище трепнаха. Имах чувството, че ще падна през пода. После канапето отново стана устойчиво.
— Много те моля, не го прави повече — рекох аз.