Само че не знаех къде да отида. Дали Баст беше минала проверката за сигурност? Или още беше отвън? Навалицата се разстъпи и аз прекосих летището. Хората гледаха невярващо Сейди. Знаех, че не мога да се разхождам с вид на човек, който се е изгубил. Беше само въпрос на време ченгетата…
— Младежо!
Обърнах се. Беше полицаят, когото бяхме срещнали отвън. Сейди изграчи, при което ченгето се дръпна назад и се хвана за палката.
— Не можете да внасяте тук домашни любимци — каза ми мъжът.
— Имам билети…
Опитах се да стигна до джобовете си. Но се сетих, че билетите са у Баст.
Ченгето се смръщи.
— Я елате с мен.
Най-неочаквано някаква жена каза:
— Ето те и теб, Картър!
Към нас бързаше Баст, която си проправяше път през тълпата. Никога през живота си не съм бил толкова щастлив, че виждам египетска богиня.
Тя беше успяла някак да се преоблече. Сега беше в розово сако и панталон и с кашмирено палто и се беше накичила със златни накити, та приличаше на заможна бизнесменка. Без да обръща внимание на ченгето, ме огледа от глава до пети и сбърчи нос.
— Нали ти казах, Картър, да не идваш с тези ужасни дрехи като за соколари. Да ти призная, изглеждаш така, сякаш си спал в гората.
Тя извади носна кърпа и докато полицаят гледаше, много театрално ми избърса лицето.
— Ъъъ… госпожо — успя да изрече той накрая. — Това вашият…
— Това е моят племенник — излъга Баст. — Извинявайте, господин полицай. Тръгнали сме за Мемфис, ще има изложба на соколи. Дано не ви е създал неприятности. Ще си изпуснем полета!
— Ъъъ, соколът не може да лети…
Баст се засмя.
— Как да не може, може, може, господин полицай. Соколът е птица.
Ченгето се изчерви.
— Имах предвид със самолет.
— О! Носим документи.
За мое изумление Баст извади плик и го връчи заедно с билетите ни на ченгето.
— Ясно — каза мъжът. Провери още веднъж билетите. — Закупили сте за сокола си… билет първа класа?
— Това всъщност е черна каня — поправи го Баст. — Но иначе да, много темпераментна птица. Медалистка, така да знаете. Ако й взема билет втора класа и й предложа какви да е гризини, не нося отговорност за последиците. Не, винаги пътуваме първа класа, нали, Картър?
— Хм… да, лельо Писанкова.
Баст ме стрелна с поглед така, сякаш ми се заканваше: „Ще ти го върна тъпкано“. После се усмихна отново на полицая, който й върна билетите и „документите“ на Сейди.
— Е, нали ще ни извините, господин полицай. Между другото, имате много хубава униформа. Спортувате ли нещо?
Още преди той да е отговорил, Баст ме сграбчи за ръката и ме поведе бързо към проверката за сигурност.
— Не се обръщай — пошушна.
Веднага щом завихме, Баст ме дръпна отстрани на един автомат за сандвичи.
— Звярът Сет е наблизо — съобщи ми. — Разполагаме най-много с няколко минути. Какво й е на Сейди?
— Не може да… — изпелтечих аз. — И аз не знам.
— Е, все ще измислим нещо в самолета.
— Как се преоблече? — полюбопитствах. — И документът за птицата…
Тя махна пренебрежително с ръка.
— О, простосмъртните са с податлив ум. „Документът“ е празен плик за билети. И всъщност не съм си сменяла дрехите. Това е само лъскава обвивка.
Взрях се по-внимателно в нея и видях, че наистина е така. Новите й дрехи трепкаха като мираж около леопардовия гащеризон, с който Баст беше облечена обикновено. Още щом ми посочи магията, и тя ми се видя очевидна и не особено убедителна.
— Ще се опитаме да се качим на самолета, преди да се е появил Звярът Сет — обясни Баст. — Ще стане по-лесно, ако си оставиш нещата в Дуат.
— Моля?
— Нали не искаш да мъкнеш под мишница тази кутия? Използвай Дуат за нещо като гардероб.
— Как?
Тя завъртя очи.
— На какво наистина ги учат сега магьосниците?
— Обучавали са ни двайсетина секунди!
— Просто си представи място във въздуха, нещо като рафт или ковчеже…
— Шкафче ли? — попитах аз. — Никога не съм имал училищно шкафче.
— Добре. Сложи му заключалка с шифър… какъвто измислиш. Представи си, че отваряш с шифъра шкафчето. След това пъхни вътре кутията. Щом ти дотрябва отново, просто ще си представиш шкафчето и то ще се появи.
Не ми се вярваше много, че ще се получи, но си представих шкафче. Измислих му и шифър: 13, 32, 33 — очевидно номерата на бивши състезатели на „Лейкърс“: Чамбърлейн, Джонсън, Абдул-Джабар. Протегнах вълшебната кутия на баща си и я пуснах, убеден, че тя ще падне на пода и ще се натроши. Но кутията взе, че изчезна.