Ревнах и по тялото ми на приливна вълна се плисна първична сила. Усетих как се издигам над земята и около мен се образува златистата аура на ястреба воин. Челюстта на Звяра Сет бе отворена толкова бързо, че той изскимтя и ми пусна ръката. Изправих се, вече обграден от вълшебна преграда, два пъти по-голяма от нормалните ми размери, и изритах Лерой към стената.
„Браво на теб! — рече Хор. — А сега прати звяра в небитието!“ „Тихо, мой човек. Ще се справя и сам.“
Някак между другото забелязах, че мъжете от охраната се прегрупират, че говорят високо по подвижните радиостанции и молят за помощ. Пътниците още пищяха и притичваха. Чух как едно момиченце крещи:
— Дай му да се разбере на този лос, Пиле.
Знаете ли колко е трудно да се почувстваш бойна машина трепач с глава на сокол, когато някой те нарича „пиле“?
Вдигнах меча, който сега беше в средата на енергийно острие с дължина три метра.
Лерой изтръска прахта по конусовидните си уши и пак ми връхлетя. Обвитата ми в броня форма може и да беше могъща, но в същото време бе и тромава и бавна, а аз имах чувството, че стъпвам в купчина желирани бонбони. Лерой се изплъзна на меча, с който бях замахнал, и се приземи върху гърдите ми, след което ме просна на земята. Беше много по-тежък, отколкото изглеждаше. Звярът задраска с нокти и опашка по бронята ми. Стиснах го със светещи юмруци за врата и се опитах да го спра, за да не доближи остри зъби до лицето ми, но където паднеше от слюнката му, вълшебният ми щит започваше да съска и да се превръща в пара. Усетих как ранената ми ръка изтръпва.
Писнаха аларми. При входа на залата за заминаващи се струпаха още пътници — да видят какво става. Трябваше да сложа бързо край на всичко това, докато не съм припаднал от болка и не пострадат и други простосмъртни.
Усетих как силите ми намаляват и щитът трепка. Острите зъби на Лерой бяха на сантиметри от лицето ми, а Хор не ме насърчаваше с думи.
Точно тогава се сетих за невидимото си шкафче в Дуат. Запитах се дали мога да сложа в него и други неща… големи и зли.
Стиснах Лерой за врата и забих коляно в гръдния му кош. После си представих дупка в Дуат — във въздуха над мен: 13, 32, 33. Представих си как шкафчето ми се отваря възможно най-широко.
Със сетни сили избутах Лерой от мен. Той отхвърча към тавана и зяпна изумен, когато се пъхна в невидим процеп и изчезна.
— Къде отиде? — викна някой.
— Ей, малкият! — кресна друг мъж. — Добре ли си?
Енергийния ми щит вече го нямаше. Исках да си почина, но трябваше да се махна оттук, докато мъжете от охраната не са се окопитили от стъписването и не са ме задържали под стража, задето съм се сбил с лос. Изправих се и метнах меча към тавана. Той изчезна в Дуат. После омотах възможно най-здраво раздраната кожа на чантата около ръката си, от която течеше кръв, и се втурнах към изхода за самолетите.
Стигнах точно преди да са затворили вратата.
Слухът за произшествието с човекоптицата явно още не се беше разпространил. Докато ми взимаше билета, наземната стюардеса показа с ръка гишето за проверка на пътниците.
— Каква беше тази врява там?
— Някакъв лос се промъкнал през охраната — обясних й аз. — Сега всичко е под контрол.
Още преди тя да ме е попитала още нещо, се завтекох към стълбичката на самолета.
Свлякох се на седалката, от другата страна на пътеката до мен седеше Баст. Сейди, която още беше във вид на птица, пристъпваше на седалката до мен, откъм прозореца.
Баст въздъхна шумно от облекчение.
— Успя, Картър! Но си ранен. Какво се случи?
Разказах й. Тя ме зяпна изумена.
— Как така си пратил Звяра Сет в шкафчето? Знаеш ли колко сила се иска за такова нещо?
— Да — отвърнах. — Бях там.
Стюардесата започна да обяснява. Както личеше, произшествието на летището не бе повлияло на полета ни. Самолетът се отправи към пистата навреме.
Превих се от болка и чак тогава Баст забеляза колко зле е ръката ми. Лицето й помръкна.
— Стой мирен.
Тя прошепна нещо на египетски и клепачите ми натежаха.
— Трябва да поспиш, ако искаш раната да заздравее — обясни ми.
— Ами ако Лерой се върне…