— Кой, кой?
— А, никой.
Баст се взря в мен, сякаш ме виждаше за пръв път.
— Проявил си изключителна храброст, Картър. Да се изправиш лице в лице с чудовището Сет… държиш се по-котарашки, отколкото си мислех.
— Хм… благодаря.
Баст се усмихна и ме докосна по челото.
— Скоро ще излетим, котараче мое. Поспи си.
Нямах сили да й възразя. Изтощението ме плисна и аз затворих очи.
Душата ми, естествено, реши да си попътешества.
Бях във формата на моята ba и кръжах над Финикс. Беше слънчева зимна утрин. Беше ми приятно да усещам под крилете си прохладния пустинен въздух. На дневна светлина градът изглеждаше различен: огромна плетеница от бежови и зелени квадратчета, из които тук-там се виждаха палми и плувни басейни. На места се извисяваха голи планини, които приличаха на парчета, откъртили се от Луната. Най-високата планина беше точно под мен: дълъг хребет с два по-висока върха. Как я бе нарекъл при първото посещение на душата ми слугата на Сет? Планината Камълбак.
В полите й се бяха сгушили скъпи къщи, но билото беше голо. Вниманието ми беше привлечено от нещо: пукнатина между две големи скали, и трепкаща нагорещена мараня, идваща от лоното на планината — нещо, което човешко око няма да забележи.
Прибрах криле и се стрелнах право натам.
Едвам се придвижвах — трябваше да преодолявам съпротивлението на горещия въздух. След петнайсетина метра пукнатината се разтвори и аз се озовах на място, което просто не може да съществува.
Отвътре цялата планина беше куха. Насред огромната пещера се строеше гигантска пирамида. Всичко се огласяше от ударите на търнокопите. Цели орди демони режеха кървавочервен варовик на късове и ги пренасяха в средата на пещерата, където други пълчища демони ги вдигаха и ги наместваха с въжета и лебедки, точно както татко ми е обяснявал, че са построени пирамидите в Гиза. Но за издигането на всяка от пирамидите в Гиза са били необходими… колко, двайсетина години. Докато тази тук вече бе построена наполовина.
Освен това в нея имаше нещо странно… и то не се свеждаше само до кървавочервения цвят. Докато я гледах, останах с чувството, че нещо в нея ми е познато: цялото съоръжение издаваше бучене… не, сякаш говореше с глас, който бях чувал и друг път.
Във въздуха над пирамидата зърнах нещо по-малко — тръстиков шлеп, който приличаше на лодката на чичо Еймъс. На него стояха двама. Единият беше висок демон в кожени доспехи. Другият беше як мъж в червена бойна униформа.
Закръжих по-близо, като се опитвах да не излизам от сенките — не бях сигурен, че наистина съм невидим. Кацнах отгоре на мачтата. Маневрата беше сложна, но никой от двамата на лодката не погледна нагоре.
— Още колко? — попита мъжът в червено.
Говореше с гласа на Сет, но изглеждаше съвсем различно, не както в последното ми видение. Не беше слузеста черна твар, не пламтеше, ако не броим страшната смесица от омраза и развеселеност, която гореше в очите му. Беше с едро набито тяло като на защитник в американския футбол, с месести ръце и грубо лице. Късата му щръкнала коса и старателно подрязаната козя брадичка бяха червени като бойната му униформа. Никога дотогава не бях виждал камуфлажни дрехи с такъв цвят. Той може би смяташе да се крие във вулкан.
Демонът до него току се кланяше и се умилкваше. Беше онзи тип с петльовите крака, когото вече бях виждал. Беше висок поне два метра, слаб като върлина и с крака като на птица. И за беда този път виждах и лицето му. Беше ужасно, не е за разправяне. В кабинетите по анатомия сигурно сте виждали скелети без кожа. Представете си такъв череп, само че жив, с черни очи и остри зъби.
— Бележим отличен напредък, господарю! — заяви демонът. — Днес призовахме още сто демона. При късмет по залез-слънце на рождения ти ден вече ще сме приключили.
— Неприемливо е, Ужаснолики — отвърна спокойно Сет.
Слугата трепна. Логично беше да се казва Ужасноликия. Колко ли беше умувала майка му, докато измисли такова име. „Боб? Не. Сам? Не. Дали да не му дам името Ужасноликия?“
— Н-но, господарю — изпелтечи демонът. — Мислех, че…
— Не мисли, демоне. Враговете ни са по-изобретателни, отколкото предполагах. Временно са обезвредили любимия ми домашен звяр и се носят с пълна скорост към нас. Трябва да приключим, преди да са пристигнали. По изгрев-слънце на рождения ми ден, Ужаснолики. И нито миг по-късно. Това ще бъде зората на новото ми царство. Ще изтребя докрай живота на континента и тази пирамида тук ще се издига като паметник на могъществото ми — тя ще бъде последната, окончателна гробница на Озирис!