Сърцето ми почти спря да бие. Пак погледнах надолу към пирамидата и разбрах защо ми се е сторила толкова позната. В нея витаеше енергия — енергията на баща ми. И аз не знам как, но вече знаех, че саркофагът му е скрит някъде в пирамидата.
Сет се усмихна жестоко, сякаш щеше да се радва и ако Ужасноликия му се подчинеше, и ако той го разкъсаше на парчета.
— Разбра ли заповедта ми?
— Да, господарю! — Ужасноликия пристъпи на птичите си крака, сякаш събираше смелост. — Но ако разрешиш да попитам, господарю… защо да спираме дотам?
Сет изду ноздри.
— Само едно изречение те дели от твоето унищожение, Ужаснолики. Внимавай много какво ще кажеш сега.
Демонът прокара по зъбите си черен език.
— Е, господарю, дали гибелта на един-единствен бог заслужава твоето славно „Аз“? Дали да не създадем още енергия на хаоса, за да захраним за всички времена твоята пирамида и да те направим вечен властелин на всички светове?
В очите на Сет проблесна ненаситна светлинка.
— Властелин на всички светове ли… звучи добре. И как ще го постигнеш, жалък демоне?
— О, не аз, господарю. Аз съм някакъв си незначителен червей. Но ако заловим останалите: Нефтида…
Сет изрита демона по гърдите и той се свлече с хриптене.
— Казвал ли съм ти аз да не й споменаваш името!
— Да, господарю — отвърна задъхано Ужасноликия. — Извинявай, господарю. Но ако заловим и нея, и останалите… представи си каква сила ще вземеш от тях. С добре разработен план…
Сет закима, предложението бе започнало да му харесва.
— Според мен е време да използваме Еймъс Кейн.
Аз застанах нащрек. Дали Еймъс беше тук?
— Блестящо, господарю. Блестящ план.
— Да, добре че се сетих. Скоро, Ужаснолики, много скоро Хор, Изида и онази предателка, жена ми, ще коленичат в нозете ми… и Еймъс ще ми помогне. Ще се получи мила семейна сбирка.
Сет извърна очи нагоре — право към мен, като че ли още от самото начало е знаел, че съм там, и ми се усмихна така, сякаш искаше да ме разкъса на парчета.
— Нали, малкият?
Понечих да разперя криле и да отлетя. Трябваше да се махна от пещерата и да предупредя Сейди. Но крилете ми отказаха. Седях там като вцепенен, а Сет се пресегна да ме сграбчи.
23. Последният изпит на професор Тот
Аз съм, Сейди. Извинявайте за забавянето, въпреки че едва ли сте забелязали на записа. Нали е с две леви ръце, брат ми изпусна микрофона в яма, пълна с… всъщност както и да е. Та да се върнем на разказа.
Когато се събуди, Картър се сепна така, че си удари коленете в масичката в самолета, което си беше доста смешно.
— Добре ли поспа? — попитах го.
Той примига объркан срещу мен.
— Ти си човек.
— Колко мило, че забеляза.
Отхапах още веднъж от пицата. Никога не съм яла пица в порцеланова чиния, нито пък съм пила кока-кола от стъклена чаша (с лед, моля ви се, тия американци са си доста странни), но иначе ми харесваше в първа класа.
— Преобразих се преди един час — обясних и се прокашлях. — Помогна ми онова… онова, което ми каза — да се съсредоточа върху важните неща.
Стана ми неловко дори да го изрека — бях си спомнила всичко, което Картър бе споделил с мен, докато бях каня: как, докато е пътешествал с татко, се е загубил в метрото, как му е прилошало във Венеция, как е ревал като малко дете, след като е намерил в чорапа си скорпион. Толкова много амуниции, с които да се заяждам с него, но колкото и странно, дори не се изкушавах. Само как си беше изплакал душата… Може би си беше мислил, че нали съм се превърнала в каня, не го разбирам, но беше толкова откровен, толкова неприкрит и беше направил всичко по силите си да ме успокои. Ако не ми беше дал нещо, към което да насоча вниманието си, сигурно и досега щях да гоня над река Потомак полски мишки.
Картър разказваше за пътешествията си с татко така, сякаш те са били прекрасни, но и доста уморителни, понеже той все се опитвал да му угоди и да се държи възможно най-добре, а нямал с кого да се отпусне и да си поприказва. Длъжна съм да призная, татко си беше с много силно присъствие. Просто е невъзможно да не се стремиш да получиш одобрението му. (Можете да не се съмнявате, именно от него съм наследила очарованието си.) Виждах го само два пъти в годината и въпреки това се чувствах длъжна да се подготвя душевно за срещата. За пръв път се запитах дали точно Картър е спечелил повече от цялата работа. И дали бях готова да си разменим местата и да живея като него.