— Вие, американците, имате най-странния вкус. На коя планета сме? — попитах аз.
Картър поклати глава.
— И къде ли е Тот?
Баст подуши въздуха и зави наляво по улица с името „Тополова“.
— Наближаваме. Ако наистина познавам добре Тот, той със сигурност е в някое научно учреждение. Може би в библиотека или в книжното хранилище към гробницата на магьосник.
— В Тенеси едва ли има много такива — предположи Картър.
Точно тогава зърнах една табела и грейнах в усмивка.
— Може би в Мемфиския университет?
— Браво на теб, Сейди! — измърка Баст.
Картър ме погледна смръщен. Нали се досещате, завиждаше ми горкият.
След няколко минути вече вървяхме сред постройките на малък университет: червени тухли и широки дворове. Беше странно тихо, чуваше се само как някой тупка с топка по цимента.
Още щом го чу, Картър наостри уши.
— Баскетбол.
— О, я стига — рекох аз. — Тръгнали сме да търсим Тот.
Но Картър се насочи към звука на топката и ние го последвахме. Той зави зад ъгъла и застина.
— Хайде да ги питаме тези тук.
Не разбрах за какво ми говори. И аз свърнах зад ъгъла и ахнах. На баскетболното игрище се беше разгоряла оспорвана среща между петима играчи. Бяха с фланелки на най-различни американски отбори и явно всички изгаряха от желание да победят: сумтяха, ръмжаха си, крадяха си топката и се блъскаха.
О… и всички играчи бяха песоглавци.
— Свещеното животно на Тот — обясни Баст. — Явно сме дошли където трябва.
Един от песоглавците беше с лъскава златиста козина, много по-светла, отколкото на другите, и с по… хм… с по-шарен задник. Беше в морава фланелка, която ми се стори позната.
— Това не е ли фланелка на… на „Лейкърс“? — попитах, разколебана дали изобщо да отварям дума за смехотворната мания на Картър.
Той кимна и двамата се усмихнахме.
— Хуфу! — викнахме в един глас.
Е, да, почти не познавахме песоглавеца. Бяхме прекарали с него по-малко от ден, а и бяхме ходили в къщата на Еймъс сякаш преди цяла вечност, но аз пак се чувствах така, все едно сме открили отдавна изгубен приятел.
Хуфу ми скочи в ръцете и изръмжа:
— Хрр! Хрр!
Затърси нещо из косата ми, сигурно въшки /_Не ми трябва мнението ти, Картър!/_, после скочи на земята и удари настилката с лапа — да покаже колко се радва.
Баст се засмя.
— Казва, че миришеш на фламинго.
— Да не знаеш песоглавски? — попита Картър.
Богинята сви рамене.
— Освен това пита къде сте били.
— Къде сме били ли? — ахнах аз. — Ами като начало му кажи, че почти през целия ден съм била каня, която не е фламинго и не завършва на „о“, затова не би трябвало да присъства сред любимите му храни. Второ…
— Чакай, чакай! — Баст се извърна към Хуфу и каза: — Хрр! После ме погледна отново: — Добре, продължавай.
Аз примигах.
— Ами… хм, второ, къде е бил той?
Тя го преведе, като само промърмори.
Хуфу изсумтя и грабна баскетболната топка, с което накара приятелите си, другите песоглавци, да се зъбят, да драскат и да пръхтят трескаво.
— Гмурнал се е в реката и се е върнал с плуване — преведе Баст, — но когато е отишъл при къщата, тя е била разрушена и нас вече ни е нямало. Чакал е един ден да се появи Еймъс, но той така и не е дошъл. Затова Хуфу дошъл при Тот. Все пак песоглавците са под негова закрила.
— Защо? — полюбопитства Картър. — Не че искам да обидя някого, но Тот нали е бог на знанието?
— Песоглавците са много мъдри животни — отсече Баст.
— Хрр! — изръмжа Хуфу, после си бръкна в носа и обърна към нас шарения си задник.
Метна топката на приятелите си. Те се сбиха за нея, като се зъбеха един на друг и се удряха по главите.
— Мъдри ли? — усъмних се аз.
— Е, не са котки, имай го предвид — допълни Баст. — Но иначе да, мъдри. Хуфу каза, че веднага щом Картър си изпълни обещанието, ще ви заведе при професора.
Аз примигах.
— При проф… О, говориш ми за… ясно.
— Какво обещание? — учуди се Картър.
Баст се подсмихна.
— Очевидно си обещал да му покажеш баскетболните си умения.
Картър се ококори разтревожен.
— Нямаме време.
— О, не се притеснявай — успокои го Баст. — А сега е най-добре да тръгвам.
— Къде отиваш, Баст? — попитах я, защото хич не ми се искаше да се разделяме още веднъж. — Как ще те намерим?