В очите й се появи нещо като вина, сякаш тя бе предизвикала ужасно бедствие.
— Ще ви намеря аз, след като излезете, ако изобщо излезете де…
— Как така ако изобщо излезем? — възкликна Картър, но Баст вече се бе превърнала в Кифличка и хукна нанякъде.
Хуфу заръмжа по-настойчиво на Картър. Стисна го за ръката и го задърпа към игрището. Песоглавците тутакси се разделиха на два отбора. Половината си съблякоха фланелките. Другата половина останаха с тях. За нещастие Картър се падна в отбора без фланелки и Хуфу му помогна да си смъкне тениската — така се показаха щръкналите му ребра. Отборите започнаха да играят.
Е, аз не разбирам нищо от баскетбол. Но съм почти сигурна, че не е по правилата да настъпваш другите, да спираш топката с чело и да дриблираш (нали така му се казваше?) с две ръце, сякаш галиш бясно куче. А Картър играеше точно така. Песоглавците направо го отнесоха в буквалния смисъл на думата. Бележеха точка след точка, а Картър само сновеше напред-назад, препъваше се в крайниците на маймуните и приближеше ли се до топката, тя го удряше, докато накрая не му се зави свят: той покръжи, покръжи на едно място и падна на земята. Песоглавците спряха играта и го загледаха невярващо. Картър се беше проснал насред игрището, плувнал в пот и запъхтян. Маймуните погледнаха Хуфу. Отдалеч си личеше, че си мислят: „Кой го е поканил този човек?“ Засрамен, Хуфу си покри очите.
— Картър — викнах злорадо, — не спираш да говориш за баскетбол и за „Лейкърс“, а си пълен смотаняк. Да те бият някакви си маймуни!
Той простена, беше нещастен.
— Баскетболът беше… беше любимият спорт на татко.
Погледнах го смаяна. Любимият спорт на татко ли? Господи, а аз да не се сетя.
Той очевидно изтълкува смаяния ми вид като поредните нападки.
— Мога… мога да ти кажа всички резултати в Ен Би Ай — каза ми малко отчаян. — Кой колко асистенции и колко точки е отбелязал.
Другите песоглавци си продължиха играта, без да обръщат внимание и на Картър, и на Хуфу. Хуфу изсумтя погнусено, сякаш се давеше или може би ръмжеше.
Разбирах го как се чувства, но въпреки това отидох при Картър и му подадох ръка.
— Хайде, ставай. Не е толкова важно.
— Ако бях с по-удобни обувки… — започна да се оправдава той. — И ако не бях така уморен…
— Не е толкова важно, Картър — повторих и се подсмихнах. — Няма да те издам пред татко, след като го спасим.
Той ме погледна с неприкрита признателност. (Е, всъщност съм си чудесно момиче.) После ме хвана за ръката и аз го издърпах да стане.
— А сега, за Бога, си сложи тениската — казах му. — Хуфу, време е да ни заведеш при професора.
Той влезе заедно с нас в безлюдна научна сграда. В коридорите миришеше на оцет и празните учебни лаборатории приличаха на класни стаи в обикновена американска гимназия, а не на място, където ще се навърта някой бог. Качихме се по стълбището и се озовахме пред кабинетите на преподавателите. Повечето врати бяха затворени. Една обаче беше открехната и през нея видяхме помещение колкото тесен килер с книги, мъничко бюро и един-единствен стол. Запитах се дали професорът вътре се е провинил нещо, за да получи чак такъв малък кабинет.
— Хрр! — изсумтя Хуфу и спря пред лъскава махагонова врата, много по-хубава от другите.
Върху стъклото проблясваше името, което бе написано току-що: Д-р Тот.
Хуфу бутна вратата, без да чука, и нахълта вътре.
— Първо ти, Човекопиле — казах на Картър.
(Да, сигурна съм, вече съжаляваше, задето е споделил с мен точно тази случка. В края на краищата не можех хич да не се заяждам с него. Все пак трябва да отстоявам славата си.)
Очаквах да попаднем в поредния килер. А се оказа, че кабинетът е невъзможно голям.
Таванът се издигаше поне на десет метра и от едната страна кабинетът бе остъклен, така че се виждаше цял Мемфис. По метална стълба се стигаше на площадка с огромен телескоп и някъде отгоре долитаха звуците на електрическа китара — някой дрънкаше доста лошо на нея. Другите стени на кабинета бяха запълнени открай докрай с библиотеки. Бюрата бяха отрупани с какви ли не странни джунджурии: комплекти за химически опити, полусглобени компютри, плюшени играчки с глави, от които стърчаха жици. Стелеше се мирис като на телешко задушено, само че по-силна, по-скоро като на опушено.
Най-странни бяха шестте дълговрати птици пред нас — ибиси, които седяха като секретарки на бюра и тракаха с клюнове по клавиатурите на преносими компютри.