Ние с Картър се спогледахме. Както никога направо нямах думи.
— Хрр — провикна се Хуфу.
Дрънкането горе на площадката спря. Появи се висок слаб младеж, който нямаше и трийсет години и държеше в ръка електрическа китара. Беше с несресана буйна руса коса като на Хуфу, с изцапана бяла лабораторна престилка, износени дънки и черна тениска. В началото ми се стори, че от едната страна на устата му е потекла кръв. После видях, че е сос за месо.
— Прекрасно — грейна мъжът в усмивка. — Открих нещо, Хуфу. Това тук не е египетският Мемфис.
Хуфу ме погледна крадешком и аз бях готова да се закълна, че е искал да ми каже: „Представяш ли си, моля ти се“.
— Освен това открих нова разновидност на магията, казва се синя магия — продължи мъжът. — И барбекюто. Да, на всяка цена трябва да опиташ барбекю.
Хуфу не изглеждаше особено въодушевен. Покатери се на една от библиотеките, грабна кутия „Чирио“ и задъвка.
Човекът с китарата се плъзна по парапета — изобщо не загуби равновесие, и се приземи пред нас.
— Изида и Хор — каза той. — Виждам, намерили сте си нови тела.
Очите му бяха с десетина цвята и се меняха като калейдоскоп, така, че сякаш те хипнотизираха.
Успях да изпелтеча:
— Хм, ние не сме…
— О, ясно — прекъсна ме мъжът. — Опитвате се да поделите тялото, а? Хич не си въобразявай, Изидо, че си ме заблудила и за миг. Знам, че ти дърпаш конците.
— Няма такова нещо! — възмутих се аз. — Казвам се Сейди Кейн. Ти, предполагам, си Тот.
Той вдигна вежда.
— Твърдиш, че не ме познаваш, така ли? Разбира се, че съм Тот. Наричат ме още Джехути. А също…
Едвам се сдържах да не прихна.
— Дже-хути ли?
Тот явно се засегна.
— В Древен Египет това си е име като всички останали. Тот ме нарекоха гърците. После започнаха да ме бъркат с техния бог Хермес. Дори имаха наглостта да преименуват свещения ми град в Хермопол, макар че двамата с Хермес изобщо не си приличаме. Повярвай, ако не си срещала никога Хермес…
— Хрр! — прекъсна го Хуфу, както си беше напълнил устата с „Чирио“.
— Прав си — съгласи се Тот. — Отклоних се от въпроса. Та твърдиш, значи, че си Сейди Кейн. И че… — Той обърна пръста си към Картър, който гледаше как ибисите пишат на лаптопите. — Ти, предполагам, си Хор.
— Картър Кейн — поправи го той, все така заплеснат по птиците. — Какво е това там?
Тот се оживи.
— Ами да, наричат се компютри. Страхотни са, нали? Ти очевидно…
— Не, имах предвид какво пишат птиците. — Картър присви очи и зачете от екрана. — Кратък трактат върху еволюцията на яковете.
— Научният ми доклад — обясни Тот. — Старая се да осъществявам едновременно няколко проекта. Знаете ли например, че в този университет тук няма факултети, където да изучават астрологията и лечението с пиявици? Възмутително! Смятам да го променя. В момента ремонтирам една нова сграда при реката. Не след дълго Мемфис ще бъде истинско просветно средище!
— Прекрасно — казах от немай-къде аз. — Трябва ни помощ, за да победим Сет.
Ибисите спряха да тракат по клавиатурите и ме зяпнаха. Тот си обърса соса от барбекюто по устата.
— И имаш наглостта да молиш след последния път?
— Какъв последен път? — повторих аз.
— Бележката е някъде тук… — Тот се потупа по джобовете на лабораторната престилка. Извади намачкано листче и го прочете. — Не, това е списък какво трябва да купя от гастронома.
Метна го през рамо. Още щом се удари в пода, то се превърна в бял хляб, кана мляко и шест опаковки газирана напитка „Маунтън Дю“.
Тот си погледна ръкавите. Забелязах, че петната по престилката му всъщност са размазани думи, написани на какви ли не езици. Петната мърдаха и се променяха, за да образуват йероглифи, английски букви, демотически знаци. Мъжът си изтръска яката и към пода се понесоха три букви, които образуваха дума: „рак“. Думата пък се преобрази на слузести рачета, на нещо като скариди, които размърдаха крачка, но само след миг един от ибисите ги клъвна.
— О, както и да е — каза накрая Тот. — Ще ви разкажа само кратката версия: за да отмъсти за баща си Озирис, Хор извика на дуел Сет. Който победеше, щеше да стане цар на боговете.
— Победи Хор — оповести Картър.
— Ето на, помниш!
— Не, чел съм за това.