Точно тогава си дадох сметка, че не знам кой го мисли: дали Изида, или аз. Обзе ме паника. Щом не можех да разгранича собствените си мисли от мислите на Изида, колко ли време щеше да мине, докато превъртя напълно?
— Не, Тот — ревнах. — Трябва да ми повярваш. Аз, Сейди, държа всичко в свои ръце и имам нужда от помощта ти. Сет държи при себе си баща ни.
И разказах всичко от игла до конец: от Британския музей до видението на Картър с червената пирамида. Тот ме слушаше, без да ме прекъсва, но бях готова да се закълна, че докато говорех, по лабораторната му престилка са плъзнали нови петна, сякаш някои от думите ми бяха добавяни към вече написаното по нея.
— Само погледни нещо заради нас — рекох накрая. — Дай му книгата, Картър.
Той затърси из чантата и извади томчето, което бяхме откраднали в Париж.
— Ти си го писал, нали? — попита брат ми. — Тук се обяснява как да се победи Сет.
Тот разгъна страниците папирус.
— О, ужас. Мразя да чета каквото съм написал. Погледнете това изречение тук. Сега никога не бих го написал така. — Той се потупа по джобовете на престилката. — Червена химикалка… намира ли му се на някого?
Изида се ядоса против волята ми и настоя да вразумим малко Тот. „Само едно огнено кълбо — примоли се тя. — Само едно огромно вълшебно кълбо!“
Не бих казала, че не съм се изкушила, но я укротих.
— Виж какво, Тот — подхванах. — Джехути или както там ти е името. Сет се кани да унищожи в най-добрия случай Америка, а може би и целия свят. Ще загинат милиони хора. Ти каза, че държиш на равновесието. Ще ни помогнеш ли, или няма да ни помогнеш?
За миг не се чуваше друго освен ибисите, които потракваха по клавишите.
— В беда сте — съгласи се Тот. — Затова нека ви попитам — защо според вас баща ви е поставил в такова положение? Защо е пуснал на свобода боговете?
Бях на път да отговоря: „За да върне мама“. Но вече не вярвах в това.
— Мама е видяла бъдещето — предположих. — Видяла е, че предстои нещо лошо. Според мен двамата с татко са се опитвали да го спрат. Смятали са, че единственият начин е да пуснат на свобода боговете.
— Въпреки че е изключително опасно простосмъртни да използват силата на боговете — отсече Тот, — въпреки че това е в разрез със закона на Дома на живота… закон, който, между другото, именно аз убедих Искандар да напише.
Спомних си какво ми е казал в Залата на епохите възрастният Главен лектор.
— Боговете притежават голяма власт, но само човеците носят в себе си творческа жилка. Мисля, че мама е убедила Искандар в несправедливостта на закона. Той вероятно не е могъл да го признае пред всички, тя обаче го е накарала да размисли. Каквото и да предстои, то е толкова страшно, че богове и простосмъртни ще имат нужда едни от други.
— И какво предстои? — попита Тот. — Възходът на Сет?
Каза го някак хитро, като учител, който се опитва да те заблуди с въпрос.
— Може би — отговорих предпазливо, — но не знам.
Хуфу се оригна горе на библиотеката. Оголи в нещо като усмивка зъби, по които беше полепнала храна.
— Прав си, Хуфу — отсъди замислен Тот. — Тя не говори като Изида. Изида никога не би признала, че не знае нещо.
Наложи се да запуша наум устата на Изида.
Тот метна книгата обратно на Картър.
— Я сега да видим дали действате така хубаво, както и говорите. Ще ви обясня какво пише в книгата със заклинания, стига да ми докажете, че наистина сте подчинили на себе си боговете и не просто повтаряте онова, което се е случвало многократно в миналото.
— Проверка ли? Нещо като контролно? — попита Картър. — Приемаме.
— Я чакай — възразих аз.
Понеже беше учил само вкъщи, Картър явно не осъзнаваше, че контролните не са от най-приятните неща.
— Чудесно — рече Тот. — Има една вещ с огромна мощ, искам да ми я донесете от гробницата на един магьосник.
— На кой магьосник? — попитах.
Но Тот извади от лабораторната престилка парче тебешир и драсна нещо във въздуха. Пред него се отвори врата.
— Как го правиш? — полюбопитствах. — Баст каза, че през Демонските дни не можем да призоваваме портали.
— Простосмъртните наистина не могат — съгласи се Тот. — Но е по силите на добър магьосник. Ако успеете, ще си направим барбекю.
Входът ни всмука в черна бездна и кабинетът на Тот изчезна.
24. Как взривих едни сини велурени обувки