— Къде сме? — попитах.
Стояхме на широка безлюдна улица, пред портата на голямо имение. Явно още бяхме в Мемфис: поне дърветата, времето и следобедната светлина си бяха същите.
Имението сигурно беше няколко декара. Бялата порта от ковано желязо беше украсена с китаристи и ноти. Пътеката зад тях лъкатушеше между дърветата към двуетажна къща с портик с бели колони.
— О, само това не! — възкликна Картър. — Познах портата.
— Какво? Къде?
— Татко ме е водил веднъж тук. Гробницата на велик магьосник… Тот сигурно се е шегувал.
— За какво изобщо ми говориш, Картър? Да не би тук да е погребан някой?
Той кимна.
— Това тук е Грейсланд. Домът на най-известния музикант в света.
— На Майкъл Джексън ли?
— Не, глупаче — отвърна брат ми. — На Елвис Пресли.
Не знаех да се смея ли, да ругая ли.
— Елвис Пресли. Онзи с белите костюми, окичени с изкуствени диаманти, и със зализаната коса, от колекцията грамофонни плочи на баба… този ли Елвис?
Картър се огледа притеснено. Извади меча, въпреки че уж бяхме съвсем сами.
— Именно тук той е живял и е умрял. Погребан е зад къщата.
Погледнах постройката.
— Нима твърдиш, че Елвис е бил магьосник?
— Не знам. — Той стисна меча. — Тот обаче все пак подметна, че музиката била нещо като магия. Но нещо тук не е наред. Защо сме сами? Обикновено се тълпят туристи.
— Заради коледните празници?
— Но без охрана?
Аз свих рамене.
— Може би е станало същото, което Зия направи в Луксор. И Тот е разкарал всички.
— Може би. — Но виждах, че Картър пак е притеснен. Бутна портата и тя се отвори с лекота. — Нещо не е наред — промърмори той.
— Да — съгласих се. — Но хайде да отидем и да отдадем почит.
Докато вървяхме по пътеката, неволно си помислих, че домът на „Краля“ не е от най-внушителните. В сравнение с домовете на някои богати и известни личности, които бях виждала по телевизията, къщата на Елвис изглеждаше ужасно малка. Беше само на два етажа, с онзи портик с белите колони и с тухлени стени. От двете страни на стълбището имаше смешни гипсови лъвове. Може би по времето на Елвис нещата са били по-прости или той си беше изхарчил всичките пари за костюми с фалшиви диаманти.
Спряхме в долния край на стълбите.
— Значи татко те е водил тук? — попитах аз.
— Да. — Картър погледна лъвовете така, сякаш очакваше да го нападнат. — Татко обича главно блус и джаз, но ми е казвал, че Елвис бил важен, защото е взел музиката на чернокожите американци и е направил така, че да я обикнат и белите. Допринесъл е за зараждането на рокендрола. При всички положения бяхме с него в града заради симпозиум или нещо от този род. Вече не помня. Татко настоя да съм дойдел тук.
— Много ти е провървяло, няма що.
Да, започвах да проумявам, че животът на Картър с татко не е бил само цветя и рози, но пак му завидях мъничко. Не че някога съм умирала от желание да видя Грейсланд, разбира се, но татко никога не бе настоявал да ме заведе някъде — най-малкото до онова посещение в Британския музей, когато изчезна. Дори не знаех, че е почитател на Елвис, а това си беше направо ужасяващо.
Качихме се по стълбите. Входната врата си се отвори сама.
— Тази работа не ми харесва — сподели Картър.
Обърнах се да видя какво има зад нас и кръвта ми се смрази. Сграбчих брат си за ръката.
— Хм, Картър, понеже стана въпрос за неща, които не ни харесват…
По пътеката се задаваха двама магьосници, които размахваха жезли и вълшебни пръчки.
— Влизай вътре — подкани Картър. — Бързо.
Нямаше за кога да се възхищавам на къщата. Вляво имаше трапезария, а вдясно — всекидневна, която служеше и за музикална стая — с пиано и арка със стенописи, украсени с пауни. Цялата покъщнина беше отцепена с въжета. В къщата миришеше на старци.
— Вещ, в която е заложена огромна мощ — повторих. — Къде ли е?
— Не знам — тросна се Картър. — По време на туристическата обиколка не са ни споменавали за „вещи, в които е заложена огромна мощ“.
Погледнах през прозореца. Неприятелите ни се приближаваха. Мъжът отпред беше в дънки, черна риза без ръкав и ботуши, на главата си беше сложил опърпана каубойска шапка. Приличаше по-скоро на гангстер, отколкото на магьосник. Приятелят му беше облечен по същия начин, но бе много по-як, с татуировки по ръцете, гола глава и проскубана брада. Когато бяха на десет метра от нас, мъжът с каубойската шапка наведе жезъла и той се преобрази в пушка.