Линдзи се вкопчва в гърдите си. Тя е говорила с Франклин едва вчера.
Сега жената е мъртва.
Преди обаче да успее да възприеме новината, трябва да присъства на брифинг и я изтеглят на друга среща. Минават часове, през които тя преобръща новината за Франклин в съзнанието си, докато почти изтръпва от нея. В момента не мога да преработя това. Имаше още нещо, което трябваше да направя...
Точно така. Форумът.
До края на деня тя може да се върне във форума и да потърси постовете на Тереза. За щастие е лесно да ги намери, само няколко кликвания и тя може да продължи оттам, където е спряла.
С какво се занимаваш, Тереза? С кого си говорила?
Тереза отговори на Jan Westerling. И с Кайл Кинкейд.
Приятелски малки връзки, осъществени с двамата офицери от рапорта.
Подозренията се разпалват като киселинен рефлукс. Линдзи го потиска, обвинявайки за това закъснението и часовете, прекарани в преглеждане на дребни късчета информация, които сега са все така мъгливи в съзнанието ѝ. За това си има невинно обяснение, уверява се тя.
Поспи си добре и на сутринта погледни отново. Не се замисляй за това сега.
Линдзи завърта ключа за осветлението и бърза да мине покрай кабинета на Ерик. Определено няма да му говори за това сега. За подобно нещо трябва да си сигурен.
-
Тереза се накланя на вратата на спалнята на сина си и го гледа как спи. Това е едно от любимите ѝ занимания. Той е толкова спокоен - не че не е спокоен през повечето време. Той е толкова тихо дете, че понякога това я притеснява. Може да седи напълно неподвижно в продължение на часове, едва ли можеш да забележиш, че диша. Не са много децата, които могат да правят това.
Защо повдигна въпроса за Брайън, когато говори с Линдзи по време на обяда? Тя мрази да го прави; изобщо не иска Брайън да бъде замесен в тази ужасна работа. Макар че това е невъзможно: той е в самото му сърце. Тя го прави заради Брайън. Макар че никога, никога не би се възмутила на Брайън за това. Това е неин собствен избор.
С удоволствие би му позволила да вземе някое от кученцата на съседите. Тя може да си представи как двамата са в двора, как Брайън тича, смее се и вика кучето, а кученцето го скубе и скача. Брайън, който се държи като седемгодишно момче, а не като деветдесетгодишен мъж, винаги толкова внимателен, защото знае, че земята може да се отвори и да те погълне целия по всяко време. Това се е случило с баща му, нали?
Но: няма кученца. Няма да е честно спрямо кучето. Там, където отиват, ще трябва само да го оставят.
СЕДЕМНАЙСЕТ
ШЕСТ МЕСЕЦА ПО-РАНО
Тереза Уорнър винаги не е харесвала болниците. От една страна, въздухът беше толкова кисел. Антисептичният му привкус й обръщаше стомаха. И после цялата тази несигурност, дългите часове на чакане. Никога не е умеела да бъде търпелива. Тази болница, "Сибли Мемориал", ѝ напомняше за минали посещения: дните, прекарани в интензивното отделение, когато баща ѝ умираше, или онзи път, когато Брайън падна от дърво. Четири часа в спешното отделение за десет шева, за да зашият рана на челото му. Тревожи се дали ще остане белег.
Тя дойде направо от работа, чувствайки се не на място в тъмносиния си костюм и токчета. Всички останали бяха облечени в удобни дрехи, готови за дълъг ден в чакалнята или до леглото на любим човек. Имаше и медицински сестри и чистачки, облечени в добре износени скрубове, но и латексови ръкавици за еднократна употреба и престилки. Това решаваше въпроса: тя нямаше да докосне нищо. Нямаше да донесе някакъв богопротивен микроб у дома на сина си. Устойчивите на антибиотици микроби бяха извън контрол, всеки ден се откриваха нови, които изяждаха плътта от костите ти и можеха да те убият преди края на седмицата. И всички те живееха в болницата.
При нормални обстоятелства Тереза нямаше да посещава Джак Клеменс. Но Ерик Нюман ѝ беше казал, че Джак е помолил специално за нея. Джак не беше човек, когото тя познаваше добре; той принадлежеше на миналото ѝ, бивш колега на Ричард. Тя нямаше намерение да отказва на умиращ човек (рак на панкреаса, не по-малко, от това няма връщане назад), но не беше щастлива от това. Сибли се намираше в окръга, не на лесно разстояние от Маклийн. Това означаваше да си тръгне рано от работа, за да избегне трафика в час пик, но по-лошото беше, че това означаваше време далеч от Брайън. Достатъчно лошо беше, че бяха разделени през целия ден заради работата и училището, което не можеше да се промени, но тя все пак негодуваше. Двойно повече се възмущаваше от всяко налагане на времето ѝ извън офиса. Дори за умиращ мъж. Гърлото ѝ се сви, докато си представяше ужасните неща, които можеха да се случат на Брайън, ако тя не беше там, за да го защити. Нахлуване в дома. Падане на дърво върху къщата. Разбира се, преди смъртта на Ричард никога не е изпитвала това опустошително безпокойство. Очакваше тя да отшуми, но с времето само се засилваше.