Вървеше из лабиринта от болнични коридори и се чудеше какво ли прави Брайън в този момент без нея. Вероятно седеше на любовното кресло в работната стая с възглавници, подредени около него като негов собствен малък бункер. Любимият му канал "National Geographic" щеше да е включен - той винаги беше включен, като бял шум - но той щеше да е вперил едно око в часовника и да следи за нейното завръщане. Беше глух за детегледачката, слушаше само звука от колата на майка си, която влизаше в алеята.
Тереза се поколеба пред стаята на Клеменс, събирайки решителност. Ти си тук, просто приключвай с това. Заради Ричард. Болничното легло беше заобиколено от високотехнологично оборудване. Осветени кутии, украсени с червени светодиодни цифри, издаваха звукови сигнали. Мониторът показваше жизнените показатели в линии и цифри. Тръби и кабели висяха от тавана и се усукваха около релсите на леглото като лиани в джунгла. От едната страна стоеше медицинска сестра, която се взираше в монитора, докато пишеше на преносим компютър.
А в центъра на леглото, напълно затиснат от цялото оборудване, се намираше съсухрената фигура на Джак Клеменс. Някога той беше хубав мъж, на когото тайно се възхищаваха не една и две жени от руския отдел, но сега беше почти с детски ръст и плешив от химиотерапията. Това го правеше да изглежда като стар, престарял мъж, но - Тереза пресметна в главата си - той би трябвало да е в началото на петдесетте си години. Дихателен апарат седеше на лицето му като същество от филм за извънземни. Навсякъде висяха тръбички; той приличаше на крехък бял паяк в центъра на много голяма мрежа.
Отначало Тереза не забеляза съпругата на Джак. Тя беше едър, здрав тип от Средния Запад с боядисана руса коса, несъразмерно голяма до изсъхналия си съпруг. Тя се надигна от един стол, стиснала в ръката си сгъната кърпичка. Тереза я съжали. Беше се сблъскала с ужасната реалност: съпругът ѝ нямаше да е с нея още дълго. Това безспорно беше ужасно, да, но беше благословия, каквато Тереза никога не е имала. Да вижда, че смъртта на съпруга ѝ наближава. Да има време да се адаптира емоционално. Да бъде със съпруга си в края. Мислите си, че това е най-лошото нещо, което може да ви се случи, но не е така. Това е лукс - искаше да каже тя на съпругата на Клеменс. Поне имаш възможност да се сбогуваш.
Знаеше, че е лош човек, че мисли така, но не ѝ пукаше.
Като видя Тереза, притъмнелите очи на Джак Клеменс светнаха. Изсъхналата му ръка драсна с нокти по дихателната маска.
Тереза усети прилив на тревога при тази гледка. Тя се обърна към медицинската сестра. "Трябва ли да прави това? Не трябва ли това да остане на мястото си?"
Но медицинската сестра само махна маската от лицето на мъжа вещо. "О, не, строго погледнато, той няма нужда от това. То просто улеснява дишането - обясни тя.
"Тереза. Красива както винаги." Гласът на Джак едва се чуваше. "Благодаря ти. За това, че дойде."
Тереза стоеше до леглото на Джак, решена да не докосва нищо. Микроби. "Съжалявам, че се налага да бъде при тези обстоятелства."
Той кимна към подножието на леглото. "Жена ми. Хелън. Не мисля. Срещали сте се - каза той, като се трудеше за дъх като астматик.
"Не вярвам." Тя му протегна ръка. "Тереза Уорнър. Джак и съпругът ми бяха стари приятели". Тереза нямаше намерение да обяснява за Ричард или да споделя личната си история със съпругата на Джак. Ако двамата мъже бяха близки - а Тереза нямаше доказателства за това, името на Джак рядко се появяваше през цялото време, докато беше омъжена, - то Хелън вече щеше да знае какво се е случило. Ако не, тогава нямаше нужда да го разказва отново, не и след като Ричард си е отишъл, а Джак има толкова малко време.
Съпругата стисна вяло ръката на Тереза. Схватка на жена в шок.
Джак погледна жена си. "Дай ни. Една минута насаме - каза той. Колко пъти беше искал това от нея, съпруга на ЦРУ? Тя не изглеждаше изненадана, ни най-малко. Тайни, до самия край.
Клеменс изчака, докато съпругата и медицинската сестра се изнизаха, а очите му бяха насочени към Тереза. Имаше нещо зловещо в погледа му, в мълчанието му. За какво, по дяволите, може да става дума? Изведнъж й се прииска да не беше идвала. Искаше да си тръгне, преди да е успял да й каже каквото и да е.
"Джак..." Тя погледна с копнеж към вратата.
Той вдигна ръка, за да я спре. "Тереза, имам да ти кажа нещо. Съжалявам. Не ти казах по-рано." После спря рязко, изкашля се, след което посегна към розова пластмасова кана на плота, от която стърчеше огъваща се сламка. Тя му държеше каната, докато той пиеше. Това ѝ напомни за първите дни с Брайън, за чашите за пиене.