Той се втурна към нея. "Не, не, не... . Не можеш, Тереза. Това би било по-лошо от безполезно, би било самоубийство. Няма да ти хареса, но..." Тя затвори очи, сякаш това щеше да ѝ попречи да чуе останалото. "Трябва да приемем това, което се е случило." Той заговори твърдо. Рязко. Беше мислил за това. Дали е знаел? "Минаха две години и нищо не се е променило. Какво ще поискаш от седмия етаж да направиш - да се обърнеш към руснаците за размяна? Те бяха ясни по въпроса, като замразиха теб и мен. Що се отнася до тях, случаят е приключен".
Тя го погледна изравнено, търсейки и най-малкия признак, че крие нещо. Колеблив поглед, помръдване на устните. Нещо, което да ѝ подскаже, че има шанс, надежда, колкото и слаба да е тя...
Нищо.
Беше й трудно да диша, бореше се за въздух. "Искаш да кажеш, че очакваш от мен да не правя нищо? Когато знам, че има шанс съпругът ми все още да е жив?"
"Аз... не знам какво друго да кажа. Това е за твое собствено добро. В противен случай просто ще полудееш..."
Тя го зашлеви. Толкова силно, че дланта ѝ я ужили, преди да е имала време да се замисли. Тайно се притесняваше, че той няма смелост да се изправи срещу безмилостните мъже, които управляваха това място. Преди две години беше приел наказанието си достатъчно безропотно, беше отишъл да си ближе раните, нали?
Сега го доказа: Ерик Нюман не беше човекът, на когото се беше надявала.
Е, майната му на Ерик Нюман. Майната им на всички. Щеше да бъде проклета, ако се присъединеше към него в ъгъла. Щеше да им покаже какво се получава от вероломството. Когато предадеш хората, които са ти се доверили. Мислеха си, че може да им се размине, защото хората, които управляват шпионските агенции, смятаха, че държат света на въже. Че останалата част от света ще знае само това, което те искат да знае.
Тези егоистични мъже смятаха, че могат да запазят в тайна нещо от такъв мащаб.
Тя се размина с Ерик, докато бързаше да излезе през вратата. Вървеше по коридорите, по километричните коридори на Агенцията, за да се разхлади, да успокои нервите си и да съсредоточи мислите си.
Не сваляше очи, не искаше да види проблясъка на разпознаване в нечии очи - а, това е Вдовицата. Искаше да остане насаме с мислите си.
Имаше едно мъничко, далечно гласче, което я питаше дали да послуша съвета на Ерик. Глас на оцелял. След години на страдание, тя най-накрая бе придобила известна дистанция. Изцеление. Беше в състояние да види бъдеще за себе си и за Брайън. Това беше събудило всички стари чувства, беше разкъсало трудно спечеления ѝ мир като превръзка от рана. Да послуша съвета на Ерик можеше да се окаже най-умното нещо, което можеше да направи.
Само че не можеше. Ерик Нюман не беше техен приятел, нито неин, нито на Ричард. Това беше доказателство.
Знаеше, че не може да отиде при шефовете на Ерик в Тайната служба, тези, които се бяха противопоставили на схемата на Ерик. Ерик беше прав там: що се отнася до тях, всичко беше приключило. Те никога нямаше да променят мнението си и да застанат на нейна страна. Бяха си изработили зъбите в шпионския бизнес по време на Студената война. Бяха хилави старци, пословично консервативни и с висок инстинкт за самосъхранение. Каквото е станало, станало е - казваха те. Остави спящите кучета да си лежат. Ричард Уорнър нямаше да е първият служител на ЦРУ, пожертван, за да запази честта на Агенцията или да прикрие чужди грешки.
Тереза зави зад ъгъла и се насочи към малко използвана зала, като през цялото време въртеше мисли в главата си. Трябва ли да отиде при конгресмена си? Тя изхвръкна при тази идея: ЦРУ щеше да изиграе картата на националната сигурност и да заобиколи всеки служител, който настояваше за разследване - ако можеше да накара някой да ѝ повярва. Те щяха да кажат, че е изпаднала в безсъзнание от мъка. Тяхната дума срещу нейната. Това никога не се е получавало. Беше задънена улица.
Тя въздъхна, а в гърдите ѝ се появи тежка тежест. Те искаха да мислят, че държат всички карти и че тя е безсилна, нищо повече от безпомощна малка вдовица. Искаха тя да си отиде, да седи в ъгъла, да бъде изтъквана на церемониите. Да се усмихва, да маха с ръка, да бъде малка смела войничка.
Но това не беше така. Не, тя знаеше отговора. Той е бил с нея през цялото време.
Ричард можеше да бъде спасен и от Тереза зависеше дали ще го направи.
ДЕВЕТНАЙСЕТ
НАСТОЯЩИЯТ ДЕН
Не са минали и дванадесет часа, откакто Линдзи за последен път е била в офиса, и дори когато през прозорците нахлува слънчева светлина и шумотевицата на хората, които влизат, за да започнат деня си, тя не може да се отърве от усещането, че никога не си е тръгвала.
Защото не е спала и миг. Прекара нощта, носейки се из безрадостния си апартамент като призрак, без да може да си почине, с мисълта си все още в офиса. Преследват я две мисли. Първо, онази витаеща сянка на съмнение относно Тереза...