Досега.
"Опита ли се да разбере самоличността на Лайтхаус?" Линдзи я пита.
Уестърлинг присвива очи, докато мисли. "Бих казала, че да, определено, но по заобиколен начин. Не питаше директно, така че радарът ми нямаше да се вдигне".
"Кога беше това?"
Примигва, отново. "Преди около четири месеца, може би? Не, четири месеца със сигурност, защото това се случи точно по време на годишната конференция с британците и тя направи уточнението, че ще ми препоръча да отида тази година."
"Но не сте й казали истинското име на Лайтхаус или къде работи?" "Не, не.
Уестърлинг се отдръпва, сякаш е наранен. "Разбира се, че не."
Тогава дали Тереза - ако тя е къртицата; Линдзи се укорява за мисловното подхлъзване - щеше да го открие? "Имате ли някъде записана тази информация... хартиени копия на доклади?"
Уестърлинг сбърчи вежди. "Разбира се. Но аз държа тези неща в сейфа си."
"Бихте ли ми направили една услуга? Може ли да извадите всички тези доклади от сейфа си и да ми ги донесете? Но се постарай да не ги докосваш и ги сложи в папка или плик, преди да ми ги донесеш." Това е далечен шанс, но може би ще успеят да свалят пръстови отпечатъци от тях. Тя дори не е сигурна, че в Агенцията има някой, който може да изтупа отпечатъците, или дали е възможно да се свалят пръстови отпечатъци от хартия, но си струва да се опита.
Уестърлинг я поглежда недоумяващо, но тя кимва и си тръгва.
След като Линдзи остава сама, тя претърсва едно чекмедже, докато не намира това, което търси: мрежовата схема от онзи ден. Името на Тереза е навсякъде по нея.
Но също и на Евелин Уанг. Името, което Кинкейд беше споменала.
Тя прекарва още няколко минути, за да я проучи по-внимателно, след което влиза във форума, търсейки профила на Уанг. Тя има абсурдно голям брой мнения, далеч над средното. Линдзи започва да ги чете, в обратен ред, и установява, че е точно така, както каза Евърт Нортроп: Евелин Уанг е приятелски настроено момиче. Тя обсипва с любезности всяка тема. Може би се опитва да си намери приятели - или по-точно, да се предпази от създаване на врагове. Или може би се опитва да спечели титлата "Мис конгениалност". Възможно ли е тя да е къртицата? Не изглежда вероятно.
После е Тереза. Линдзи си спомня първия ѝ ден в офиса, хладината.
Но не и Мис конгениалност. Освен ако това не служи на някаква цел. И все пак - справедливо ли е това? Оттогава Тереза е добра с нея. Топлината е истинска: всяка сутрин се отбива да я поздрави, оставя домашен бананов хляб, увит във фолио (направих твърде много и си помислих, че може да ти хареса... не предполагам, че си много по печенето).
Бананов хляб? Не бъди глупак.
Линдзи си поема дълго дъх. Най-накрая уликите започват да се събират.
Единственият проблем е, че тя не е сигурна, че й харесва посоката, в която се движат.
ДВАДЕСЕТ И ЕДНА
ШЕСТ МЕСЕЦА ПО-РАНО
След признанието на Джак Клеменс всяка минута от деня на Тереза сякаш е упражнение по овладяване на гнева. На пръв поглед всяка минута на работа тя трябваше да се пази да не избухне в крещяща ярост. Да се нахвърли на съседите или на майка си по телефона, да не избухне в сълзи пред сина си. (Сълзите бяха запазени за вечерта, след като си легнеше и затвори вратата за света.)
Трябваше да потвърди казаното от Джак, да види със собствените си очи колко тежко е била предадена. Да се сдобие с доклада обаче беше изключено. Той щеше да бъде строго изолиран. Нямаше да има копие в офиса, не и ако дори Ерик не знаеше за съществуването му. Единственото място, където можеше да бъде сигурна, че ще го намери, беше хранилището, скрито в недрата на сградата - място, където се съхраняваха хартиени копия на всички поверителни доклади. На хартия, защото много от тях бяха исторически документи, написани преди цифровата ера. И на хартия, за да оцелеят при електромагнитен импулс или друг вид бедствие от двадесет и първи век.
Хранилището беше самотна малка постройка, обслужвана през деня от пенсионер, нает специално за тази задача. Беше се запознала с него малко след катастрофалната операция на Ричард, като се надяваше да си проправи път да види всички привилегировани записи. Старецът се бе оказал неподатлив на чара ѝ, както и на заплахите ѝ. Казваше се Джими Първис, служител по делата, пенсиониран вече повече от двадесет години, и несъмнено беше навършил пенсионна възраст, когато най-накрая го принудиха да напусне. Неженен и бездетен, без да има с какво да запълва дните си, той беше изнудил Агенцията да му даде позиция, за да може да продължи да минава през турникетите за сигурност сутрин и да получава обяд от кафенето.