Когато този път тя дойде при него, той вече я познаваше. А тя го познаваше, беше чувала всичките му истории от старите дни и знаеше, че той обича трохите, които продаваха горе в кафенето. Затова донесе със себе си едно квадратче, прибрано в прилепналата си обвивка, и го гледаше как го яде със студеното си кафе, докато седеше на изтърбушения стар стол до бюрото му.
"Ти си единствената тук, която е мила със старец" - каза Първис, докато гонеше останалите бучки захар с пластмасовата си вилица. "Всички останали са твърде важни." Зад тях имаше редици и редици от рафтове, на всеки рафт архивни кутии, пълни с доклади. На етикета на всяка кутия бяха изписани датите, темите и сроковете на кориците на докладите вътре. Тя имаше добра представа къде се намират документите по случая на Ричард, знаеше общия план.
Усмихна му се, но в дъното на съзнанието си пресмяташе. Трябваше да е близо до осемдесетте. Какво би могъл да иска, какво би могла да му предложи, което да си заслужава петнайсетте минути насаме в трезора? Не и тялото ѝ: той почти не я погледна. Можеше да се обиди, ако му предложи пари. Или да се опита да го измами.
Тя се наведе напред, докосна ръка до ръката му. Той повдигна вежди.
"Джими, имам молба към теб..."
Той се отдръпна - но едва-едва. "Не пак това. Знаеш, че не мога..."
"Това е различно. Интересува ме само един доклад. Само един." Тя му подаде лист хартия. На него бяха написани датата, условията на корицата - всичко, което Джак Клеменс можеше да си спомни за доклада. "Искам само да видя какво пише в него. За мое собствено спокойствие. Кажи ми какво искаш за него. Посочете си цената."
Тя беше благодарна, че той не избухна в ярост, не се опита да я изхвърли. Това означаваше, че той го обмисля. Устата му се сви, очите му се присвиха. Мълчаливо се отдръпна от бюрото, вдигна късчето хартия и го прочете, докато се придвижваше към рафтовете. Тя се заслуша в звука на тежките кутии, които се сваляха и слагаха обратно. Документите шумоляха.
Накрая, пет минути по-късно, той се върна с тънка папка с тройна червена ивица по ръба. Той я вдигна, показвайки ѝ я като момче, което е уловило знамето.
"Все още ли имаш колата на Ричард?"
XKE. Толкова красива, че приличаше на Мона Лиза на колела. Първис беше маниак на тема спортни автомобили и отдавна се възхищаваше на ретро Ягуара на Ричард, беше се загледал в снимката, която тя му беше показала веднъж. Но колата струваше цяло състояние. Това беше като застрахователна полица за Брайън. Тя не можеше просто да му я даде, не и в замяна на един-единствен доклад.
Тя усети как кръвта се стича от лицето ѝ. "Искаш да ти дам колата?"
"Какво? Не, не съм алчна. Просто искам да се повозя. Позволи ми да я карам, на някое хубаво място."
Това изглеждаше като ужасна идея. Джими Първис беше стар човек, толкова стар, че се беше свил твърде много за дрехите си. Носеше очила от бутилка кока-кола и ръцете му трепереха. Трябваше ли изобщо да шофира? Имаше ли все още шофьорска книжка?
И все пак в списъка на нещата, които можеше да поиска, това беше доброкачествено. Какво пък - той ѝ правеше по-голяма услуга, отколкото можеше да си представи, и... беше стар човек. Това можеше да е последната му тръпка.
Тя кимна. "Разбира се. Ще ти дам ключовете за целия уикенд. Имаме ли уговорка?"
Той ѝ подаде доклада.
-
Два дни след като го прочете, Тереза беше в мъгла. Успяваше да се справи на автопилот, като приготвяше обяд в чувал за сина си и го изпровождаше до автобусната спирка. На работа седеше на бюрото си и кипеше от негодувание, а мозъкът ѝ гореше. Не беше на себе си и го знаеше. В компанията на другите беше замаяна, опасно, истината я притискаше отвътре, отчаяно искаше да се освободи. Беше всичко, което можеше да направи, за да не тича по коридорите и да не разказва цялата тази проклета история на всеки, който я слуша. Нямате представа на какво е способна вашата скъпоценна Агенция. Животът ни не означава нищо за тях, ние сме само пешки и нито един от нас не е в безопасност.
Докато седеше на бюрото си и се бореше с желанието да подпали мястото, да изгори цялата къщичка от карти до основи, тя започна да осъзнава ужасната истина.
Всичко се съдържаше в няколкото реда на телеграмата от Москва, точно както беше казал Джак. Един от техните агенти, най-надеждният, беше чул, че ФСБ е заловила американски агент при провалена ексфилтрация. Активът не знаеше името на заловения, но кой друг би могъл да е той? Всички останали, участвали в мисията, вече бяха обявени за мъртви.